Тибетските мистерии Цам
Димитър Тонин
Група мъже - манипа, от низши монашески степени, бродят по тибетските манастири и богати домове, събират се по пазарните площади и околните улици и разказват религиозни поеми, или дават различни представления срещу предоставената им храна, пари, хадаци (дарствени шарфове), дребни пожертвования. По стените на домовете и оградите се окачват изображения на Великия тантрист Падма Самбхава и на поета-отшелник Миларепа, разположени в центъра на платната и заобиколени от умалени картини, илюстриращи отделни епизоди от биографиите им. Пред картините се поставят жертвени чаши с ечемик или ориз, разказвачът пее за подвизите на светците, заобиколен от слушащи тибетци, някои от които донасят цамба - ечемичени питки, а други усърдно прехвърлят с часове зърната на броениците или въртят ръчните молитвени цилиндри. Равномерно звучат барабаните нга, напевът на мелодията, маскирани мъже изпълняват танц - пред зрителите се появяват елени, после идват ловецът Дордже и неговия брат, облечени в кожени дрехи, с лъкове и стрели в ръце. Те изпълняват клоунада, показваща местния живот, след което се опитват да убият дивеч, но се появява Миларепа, великият по- ет, йогин и отшелник, преобразен като просяк, който спасява животните, а ловците се разкайват и дават обет да прекратят убийствата на живи същества. През нощта или в лошо време разказвачите и танцьорите при бират свещените изображения в неголеми кутии, поставят ги на гърба си и се прибират в своите стаи. Обикновено те са лошо облечени и се препитават с подаяния. Периодично посещават различни райони на Централен Тибет.
Описаната сцена съдържа елементи от тибетската ритуална драма-мистерия, наречена цам (чам) - забележителност на тибетския религиозен живот, често споменавана от пътешествениците и понякога погрешно наричана “дяволски танц”. Цамът е пра знично представление, изнасяно от обучени монаси - актьори и танцьори, изобразяващи различни божества. Главна функция на цама, според професор Д. Снелгроув, е физическото въплъщение на великите божества-закрилници, многократно призовавани и умилостивявани в предшестващите цама религиозни церемонии.
Цамът се появява в Тибет през 8 век. Смята се, че произлиза от сливането на два компонента - индийската пантомима, съдържаща нравствени по учения към миряните, и тибетските национални танци, близки по съдържание до шаманските танци на народите от Сибир и Алтай. Тези представления са показани за пръв път от монаси от школата нингма, основана от Падма Самбхава, който заменя човешките жертвоприношения, практикувани в древността, с безкръвна мистическа жертва, наречена линга.
Цамът се изпълнява с маски и костюми, изобразяващи светци и духовни пазители от иконите. Танцьорите представят мистичните сили на представените персонажи. Цамът е ритуален танц, но същевременно е и произведение на изкуството, шедьовър на мизансцена и хореографията. Ритуалните стъпки и жестове са регламентирани до най-малки детайли. Представлението се ръководи от цампон (букв. глава на цама), стоящ в центъра на танцовата площадка (цамса) и направляващ танца чрез палка, украсена с ленти. Действието се движи в строго съответствие със специален текст (цамиг), често съставян от бележити културни дейци от тибетската история, като Гуру Чованг и V Далай Лама.
Действията на въплътените в танца божества са отправени към преодоляване и изключване на злото, обикновено представяно чрез малък жертвен модел на човешко тяло. Вдъхновени от божествената сила, танцьорите убиват и разкъсват жертвеното изображение, прогонвайки по този начин злото от цялата общност, подпомагаща със средства церемонията. Същата церемония е развита вече на национално ниво под формата на Монлам Ченмо (Голямата Молитва), изпълнявана в столицата Лхаса през първия месец след настъпването на новата година. Големият Монлам започва на 9-ти февруари и продължава двадесет дни. Централно място в празника заема тържественото четене на молитва в храма Джу, в което вземат участие около двадесет хиляди монаси. След това се извършва ритуално разнасяне на изображението на бъдещия Буда Майтрея из квартала, а вечерта се устройват обичайните при ношения на направени от масло и украсени с различни цветове фигурки. В края на монлама се извършва изгаряне на две големи жертви, което осигурява защита на общината от беди и нещастия в продължение на целия 60-годишен календарен цикъл (рабджун). През последния ден - 2-ри март, се провеждат игрите на миряните.
Цамът е част от тържественото богослужение. Всички роли се изпълняват без думи. Осветената жертва от брашно и масло, наречена цог, се донася и поставя под балдахин. След нея на сцената се появяват пазачите й - скелети с маски във форма на черепи, облечени с бели дрехи. След това излизат двама индийски наставници (ачаря) и посипват пътя с брашно, трева, цветя или кръв. Последователно на сцената се появяват осем маскирани пазители на будисткото учение, украсени с човешки черепи, с чаши от човешки черепи и с тристенни ножове в ръце. После се появява богиня Лхамо с яростно лице, меч в лявата и чаша от череп в дясната ръка. След още няколко маски идва редът на Белия Старец - комичния персонаж на цама. Той се появява на вратите на храма, но сякаш се плаши и прави опит да се върне. Тогава ачарите го извеждат на сцената. Той лежи известно време неподвижен, после се оглежда, бавно се надига, поглажда сивите си брада и мустаци, протяга се и се разхожда насам-натам. После изпива чаша вино и започва да танцува, докато не изпадне в безсилие. До края на танца Белият Старец не се отделя от храма, а остава на сцената и весели публиката.
След него излизат редовните цам-персонажи - шанаките (букв. “черни шапки”), които изпълняват дълъг танц, в края на който Великият шанак с удар на магически тристенен кинжал убива врага. Танцът е свързан с легендата за ламата-отшелник, който убил през 9 век тибетския цар-гонител на будизма Ландарма. Ламата, преоблечен в черни дрехи, носени от представителите на древната тибетска религия бон (бонпо), със скрити в ръкавите си лък и стрели, незабелязано се приближил до Ландарма и го пронизал. В памет на този епизод от тибетската история Великият шанак в цама е облечен в черен халат с дълги, широки и висящи ръкави, с бяла подплата. Останалите персонажи от танца са облечени с ярки дрехи и са без маски.
Накрая се появява главната фигура на цама - Чойджил (Яма), наричан “цар на закона” (Дхармараджа), съдник на всичко живо след смъртта. Той носи голяма синя маска на бик с високи рога, увенчани с пламъци. До края на танца Чойджил остава в кръга. Цамът завършва с всеобщ неистов танц на всички маски, последван от четене на молитва, след което тържествено се изгаря жертвеният предмет. За целта до вратите на храма се приготвя специална клада.
Пиесите се играят навсякъде, но в големите манастири има специална площадка (цамса) с павилион за оркестъра и почетните гости, а над нея се опъва платнище за предпазване от слънцето и лошото време. Всички женски роли се изпълняват от мъже и това е оправдано, като се има предвид, че теглото на маската и костюма достига до 40 кг. Най-типичните персонажи на съвременните пиеси са цар, брахман, ловец, отшелник, които имат стандартен грим и костюми.
Позамрялата в продължение на десетилетия традиция на цама в Монголия, Бурятия, Вътрешна Монголия (в Китай) по времето на “културната революция” и Тибет е в период на възраждане. В съвременна Монголия от няколко години се обучават танцьори и се изнасят представления, а може да се предполага, че цам се изпълнява и в някои от най-големите тибетски манастири като Брайбун, Самйе, Даший Лхунпо.
