Тракийско светилище на Бендида, вр. Бабяк
с. Бабяк, община Белица
В Западните Родопи е най-значимият тракийски култов обект, който се проучва в момента в България. Разположено на висок връх (1600 м.н.в.), естествена доминанта над околния терен, с видимост към Разложката котловина до Предела, Пирин и Рила, светилището е посещавано повече от 14 века през цялото I хил. пр.Хр. до V в. Останките от извършваните тук ритуални действия са образували културни напластявания с дебелина, достигаща на места до 3 м. То е уникално както по продължителността на своето съществуване, така и поради факта, че е единственият засега тракийски култов комплекс в България, който е обект на системни археологически проучвания в продължение на 12 години. Те са ръководени от специалисти от Националния Археологически институт с музей при БАН.
Светилището при Бабяк е локализирано по време на строежа на телевизионната кула през 1957 г. от Люба Огненова. Началото на археологическото му проучване през 1983 г. и обнародването на първите важни резултати са дело на големия изследовател на тракийската култура полския археолог Мечислав Домарадски. Разкопките продължават до 1996 г. под ръководството на археолозите от Националния Археологически институт с музей при БАН Алексей Гоцев и Милена Тонкова. След дълго прекъсване те са отново възобновени през 2007 г. В проучванията вземат участие археолозите Илия Кулов и Румен Миков, студенти от Софииски университет „Св. Кл. Охридски” и Нов Български университет, работници от с. Бабяк.
Топография на светилището
Светилището заема триделен връх, който се състои от голяма кулминация (върха с телевизионната кула), преминаващ на север чрез седловина в по-ниско възвишение. Осеяната с археологически материали площ надвишава 6 -7 дка. Проучванията бяха съсредоточени върху терена северно и южно от Голямата кулминация (сектор „ТОП”) на площ около 4 дка. Документираната досега, оградена със стена (перибол) площ на светилището, северно от голямата кулминация е около 2.5 дка. Тук се намират и участъците с най-големи културни напластявания от практикуваните ритуални действия. Стратиграфските наблюдения показаха, че светилището е съществувало през четири хронологически периода - през къснобронзовата, ранножелязната, късножелязната и римските епоха. Най-ранните следи от посещаването на светилището при Бабяк се отнасят към края на бронзовата епоха (ХІІ-ХІ в.пр.Хр.). Те са доловими по характерната украса от змии и слънца върху глинени съдове. До този момент на обекта не са регистрирани нито запазен културен пласт, нито съоръжения от тази епоха. Няма достатъчно убедителни данни за начина на функциониране на светилището и в самото начало на ранножелязната епоха (ХІ – VІ в. пр.Хр.).
Първият установен за сега разцвет на светилището се отнася към втората половина на ранножелязната епоха (края на ІХ/VІІІ - VІ в.пр.Хр.). Културните напластявания от това време достигат 1.50 м., но въпреки това са сравнително хомогенни като цвят и структура. Стратиграфската позиция на отделните комплекси показа, че са съществували отделни фази в рамките на периода. Разкрити бяха няколко вида глинени конструкции, които са били използвани по всяка вероятност като олтари. Едните от тях се състоят от добре оформено глинено ядро, с огладена равна горна повърхност. Формата им по всяка вероятност е кръгла или овална. При други олтари се наблюдава последователно редуване на пластове от негоряла глина и такива с дребни въглени, кости, керамични фрагменти. При тези конструкции ясно се долавя тенденцията за последователност на извършваните ритуални действия на едно и също място.
Към ранножелязната епоха могат да се отнесат най-ранните укрепващи или оградни стени, от големи необработени каменни блокове, разположени успоредно на ръба на склона. Добре личи оформеният от по-едри ломени камъни банкет на стената и запазените в 2-3 реда по-дребни камъни от нейната хиперструкция. Въпреки, че се проследява само на един малък участък в северозападното подножие на Голямата кулминация, тази конструкция покрива една глинена замазка – олтар т.е. имаме добре изразена вертикална стратиграфия на част от съоръженията от този период. Не бе установено „вътрешното” лице на стената и това затруднява определянето на нейното предназначение. Между стената и скалистия склон на кулминацията бе локализирана още една глинена замазка и то на нивото на най-горния ред от камъните на стената. Може да се мисли, че тези конструкции оформят един голям каменно-глинен олтар (Gotzev 1994, 267).
От ранножелязната епоха са и първите съоръжения, свързани с поднасянето на дарове: олтарите от глина с различна форма и размери, каменни струпвания и ритуални ями. Даровете са преди всичко фрагменти от глинени съдове, сред които се открояват паници и кантаросовидни съдове с разнообразна украса от щамповани кръгчета и врязани триъгълници, насечки и плитки канелюри, малки плътни букели (VІІІ -VI в. пр. Хр.). Много рядко се откриват тежести за стан, глинени подноси и тежести за вретено.
Вторият разцвет на светилището се отнася към късножелязната епоха (V-I в.пр.Хр.) през която, в различни етапи се усвоява цялото проучвано пространство. Особено ярко е развитието му от края на ІІІ до І в.п р.Хр. Площта му се увеличава. Останки от култова дейност се откриват вече не само върху Малкото възвишение, но и върху Голямата кулминация, както и на юг от нея. Култовото пространство (теменос) е оградено с лека каменна стена (перибол) с вътрешно и външно лице от ломен камък и дебелина 1.30 м, която е документирана по цялата периферия на северното Малко възвишение. Следи от нея се виждат и досега на места върху терена. Култовите практики през този период са организирани около олтари и в депа за дарове, представляващи различни по форма олтари от глина (есхари), ритуални ями, каменни струпвания в редици или редуващи се площадки или процепи и скални ниши, запълнени с дарове и "запечатани" с подредени дребни камъчета. Към най-добре представения с находки период III-II в.пр.Хр. се отнася и откритият в югозападния склон на Голямата кулминация трислоен глинен олтар с кръгла форма с диаметър 1.10 м, цилиндрично тяло с височина 0.30 м и перваз. Подобно съоръжение се проучва за пръв път в Родопите. Тези съоръжения са свързани с ритуали по поднасяне на дарове.
Сред даровете най-често срещани са фрагментите от глинени съдове и оръдия на труда (огромно количество тежести за стан и прешлени за вретено, сърпове, ножове, рударски и ювелирни инструменти), много предмети лично притежание, свързани с украсата на тялото и облеклото (накити и фибули от сребро и бронз), сребърни монети и търговски пломби, най-ранните от които са на град Истея от о. Евбея от периода II-І в. пр.Хр. Даровете са най-често предмети, реално функционирали в бита, но има и такива, които са били специално изработени за култа. Сред предметите с култово предназначение се откроява преносимо огнище с цилиндрично тяло и капак със скулптирано тяло на птица или змия и богата врязана украса (подобен вотив се открива за пръв път), различни по вид съдове, орнаментирани с врязана украса с набодени канали глинени съдове от т.н. група "Цепина", за които се смята, че имат също култово предназначение. Даровете са почти изключително с местен тракийски произход, идващи от район с много широк обхват - горното течение на Марица, долините на Места, Струма и Родопите. За връзки с Егея свидетелстват малко находки – монетите на Хистея и фрагменти от внесени от Гърция глинени чаши с релефна растителна украса.
Най-значителни следи от римската епоха са проучени в южните подножия на Голямата кулминация (сектор „Топ”) и върху северния й склон. Откритите тук грубо обработена каменна колона и строителна керамика предполагат наличието на храм, хипотеза, която предстои да бъде проверена при бъдещите проучвания. В този участък са открити фрагменти от монументална мраморна статуя на неизвестна тракийска богиня, както и оброчни плочки на Артемида-Бендида и на Зевс и Хера. Разнообразните дарове от метал и глина също свидетелстват за многообразните проявления на култа от това време. Голямото количество монети от сребро и бронз (над 200), открити в светилището, се отнасят най-вече към късноримската и късноантичната епоха.
На кого и с какво послание са поднасяни даровете в светилището при Бабяк? Досега са изяснени някои основни аспекти на култа. Хтонични, ориентирани към земните недра, са ясно изразени чрез някои основни характеристики на почитаните в светилището сили - оплождаща сила, отговорност за продължаването на рода и кръговрата в природата, за съхраняването и просперитета на отделния индивид и общността, за покровителстването на труда и конкретни занаяти. Изключително важни са и соларните аспекти на религиозните практики, ориентирани към небесните сили. Те са отбелязани чрез култа към скалата, кръглите олтари, различните символи върху орнаментираната керамика, множеството керамични дискове. В тракийско време тези всеобхватни функции притежава най–висшето тракийско божество – Великата тракийска богиня. Заедно с нея вероятно е почитано и мъжко божество, ако съдим от поднесените в дар рударски инструменти и оръжия. През римската епоха тези богове са персонифицирани като Хера и Зевс, според откритите тук фигурални паметници. Доминиращ остава култа към женското начало, с характеристиките на древния култ към тракийска богиня - майка, с което се подчертава проследената приемственост в ритуалните практики и вярвания от І хил.пр.Хр.
Местоположението и уникалните археологически материали от светилището при Бабяк дават възможност то да се характеризира като основното култово място на войнствените беси, тракийското население от района на Западни Родопи, и долините на горна Места и Марица.
Публикации за проучванията на светилището:
Тракийското светилище при Бабяк и неговата археологическа среда, 2009
