МАДЖАРОВО - мистика, красота и природа
Природни, културни и исторически забележителности
Един проект на Мистичен Пътешественик
МАДЖАРОВО
Маджарово е град в Южна България. Той се намира в Област Хасково и е в близост до река Арда. Градът е административен център на община Маджарово. Това е най-малкият град в България след Мелник (население 730 души през 2013 г.). Селището носи името Ятаджик до 1912 година, когато е преименувано на Дупница. От 1959 година, в знак на признателност към големия тракийски войвода Димитър Маджаров, селището е преименувано в Маджарово. Обявено е за град през 1974 година.
В град Маджарово може да види Историко-етнографската експозиция, която представя традициите и историята на тракийското население от Източните Родопи, както и бита и културата на жителите на Беломорска Тракия, чиито наследници са съвременните обитатели на региона.
Експозицията съдържа както археологични находки от района, така и елементи от съвременната история на града, с макети на минните галерии, изкопаеми и минерали от минното дело.
Природозащитен център Източни Родопи работи за опазването на природата на Източните Родопи и е регионална структура на Българското дружество за защита на птиците. Организацията има широка обществена подкрепа и е водещия авторитет при опазването на дивите птици и техните местообитания.
В сградата на Природозащитния център се намира единствената на Балканите интерактивна изложба за живота на лешоядите www.vulturecenter.com
Под формата на игри са представени основните акценти в живота на небесните властелини на Източните Родопи. Всеки посетител има възможността да чуе увлекателна лекция в изложбената зала и да види лешоядите на живо в дивата природа.
В близост до Маджарово, в землищата на с.Студен Кладенец, с.Стари Чал и с.Бойник, общ.Крумовград се намира единственият в Източните Родопи резерват "Вълчи дол", със строг режим на охрана, в който се намира една от двете колонии на белоглави лешояди в България.
Общината има 18 населени места с общо население 1 665 жители (01.02.11 г.) и включва освен града и следните села: Бориславци, Габерово, Голяма долина, Горни Главанак, Горно поле, Долни Главанак, Долно Съдиево, Ефрем, Златоустово, Малки Воден, Малко Брягово, Малко Попово, Румелия, Ръженово, Селска поляна, Сеноклас, Тополово.
http://www.madzharovo.bg/new/main.php
ПОПУЛЯРНИ ТУРИСТИЧЕСКИ МАРШРУТИ
1. Маджарово - з.м. Патронкая - в посока СИ/И - 2 км. асфалтов път от центъра на града до Природозащитния център + 15 мин. пеша по горска пътека /маркиран участък/. Туристически обект - Защитена местност ”Патронкая”.
2. Маджарово – вр. Момина скала – в посока З – 1 км. асфалтов път от центъра на града +0,5 км. черен път +1,30 ч. пеша по горска пътека (маркиран участък). Туристически обект – Защитена местност „Момина скала”.
3. Маджарово – м. Хисаря – в посока ЮИ/И – 9 км. асфалтов път от центъра на града в посока Сеноклас до маркировката + 6 км. черен път с частична макадамова настилка вляво от шосето + 20 мин. пеша по горска пътека (маркиран участък). Туристически обект – Тракийски култов комплекс, вкл. светилище и скални ниши, тракийска и средновековна крепост, параклис „Св. Св. Кирил и Методий”.
4. Маджарово – м. Окопа – в посока З – 1 км. асфалтов път от центъра на града + 0,5 км. черен път +1,30 ч. пеша по горска пътека + 20 мин. пеша по черен път (маркиран участък). Туристически обект – Тракийски култово-погребален комплекс и светилище, вкл. 2 куполни гробници, светилище и скални ниши, средновековна крепост.
5. Горно поле – м. Фурнаджика – м. Сиври дикме – в посока СИ/И - 1 км. асфалтов път от разклона до началото на селото + 1,5 км черен път вляво + 40 мин. пеша по горска пътека (маркиран участък). Туристически обект – Тракийски култово-погребален комплекс, вкл. скален релеф, скална гробница, светилище и крепост.
6. Долни Главанак – Римски път – в посока И/ЮИ - 0,4 км. асфалтов път от разклона за Бориславци (маркиран участък). Туристически обект – Римски път.
7. Долни Главанак – м. Бунар алтъ – в посока З/ЮЗ – 1 км. асфалтов път от центъра на селото в посока Хасково до маркировката + 0,5 км. черен път вляво от шосето + 10 мин. пеша по горска пътека (маркиран участък). Туристически обект – Тракийско мегалитно култово съоръжение „Кромлех”.
Услуги за туристи и туроператори
Телефон: 03720/ 22-20
Факс: 03720/ 23-02
E-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
В Центъра има интерактивна изложбена зала, предлагат се осем легла за нощувки, зад него има изградена зона за палатки, има ресторант (механа "Картал"), интернет.
Природната забележителност „Кован кая” се намира по поречието на р.Арда, в непосредствена близост до гр.Маджарово, по пътя за с. Бориславци. Тази природна забележителност е обявена за такава с цел опазването на редки и застрашени растения и животни. Това е едно от малкото места в България, където гнездят белоглави и египетски лешояди, а черния лешояд (наричан още картал) идва тук на подхранване от гръцката част на Родопите. Тук се срещат черни щъркели, множество южни видове като син скален дрозд и скална зидарка, както и световнозастрашената сухоземна костенурка. За внушителното биоразнообразие се грижат редица природозащитни организации като Българско дружество за защита на птиците, Зелени балкани, АРК-Холандия и др.
ЗАЩИТЕНИ МЕСТНОСТИ
Защитената местност „ПАТРОНКАЯ” се намира на южния бряг на р. Арда, източно от гр. Маджарово. Обявена е за защитена местност със Заповед № РД-419 от 14.11.1995 г. на МОС, по предложение и със съдействието на БДЗП. Площта й от 180 ха. обхваща една от най-красивите и недостъпни части от долината на р. Арда, непосредствено преди вливането й в яз. Ивайловград. Тук брегът е стръмен и силно пресечен, покрит с дъбови гори, сред които мозаечно са разположени скални комплекси, единични скали и сипеи. Тази защитена местност е запазила уникални дъбови гори и много други редки и застрашени растителни видове. Тук обитават 77 вида птици, от които 24 са с неблагоприятен природозащитен статус в Европа. Мястото е от изключително значение за грабливите птици като черната кана, белоопашатия мишелов, египетския лешояд и осояда, включени в Червената книга на България. За белоглавия лешояд защитената местност е едно от най-важните за опазването му места. Тук гнездят между 9 и 11 двойки от общо 30 за България. В района се провеждат едни от малкото по-нови наблюдения у нас на застрашения в Европа ястребов орел. Защитената местност се обитава и от изключително рядката за Европа видра.
Разположена на южния бряг на р. Арда, защитената местност „МОМИНА СКАЛА” обхваща части от землищата на град Маджарово и село Бряговец, община Крумовград. Тя е обявена със Заповед № РД-419 от 14.11.1995 г. на МОСВ, по предложение на БДЗП. Площта й от 782,03 ха е част от вулканичен кратер и включва високи до 150 м. Скални комплекси, сипеи, пропасти, гори и пасища. На територията й попадат значими археологически паметници на културата: две тракийски гробници, тракийско селище, скални ниши, жертвеник и средновековна крепост. Установени са около 600 вида растения, над 300 вида дневни и нощни пеперуди, около 160 вида гръбначни животни. От растенията 16 вида са включени в Червената книга на България. Скалните комплекси са гнездовище на редица застрашени и редки видове птици като египетския лешояд и скалния орел.
Цялото това разнообразие от представители на флората и фауната в района и уникалният по характера си ландшафт на вулканичния масив се допълват от защитената местност „ЧЕРНАТА СКАЛА”. Тя е разположена на северния бряг на р. Арда. Включва части от землищата на селата: Тополово, Румелия, Горни Главанак и Горно Поле. Територията е обявена за защитена със заповед № РД-473 от 11.07.2001 г. на МОСВ по предложение и със съдействието на БДЗП. Площта й обхваща 893,70 ха и включва скални комплекси, смесени дъбови гори, храсталаци и пасища. Защитената местност е част от ОВМ “Маджарово”, което е от световно природозащитно значение. Предстои да бъде включена в Общоевропейската екологична мрежа НАТУРА 2000. Наред с голяма част от дотук изброените представители на растителните и животински видове, тук се срещат и бозайници като сърната, дивата свиня, белката, лисицата и дивата котка. От гнездящите в района 67 вида птици 22 са изчезващи в Европа.
„ГЮРГЕН ДЕРЕ” се намира в землището на село Габерово, община Маджарово. Обявена е за защитена местност със Заповед №649 от 23.11.2000 г. на МОСВ, по предложение и със съдействието на БДЗП и ГИЗП. Територията от 72,40 ха обхваща дол, врязан във вулканични скали. В скалите има множество пещери, ниши и площадки, предоставящи убежища на редки видове животни. Склоновете на Гюрген дере са покрити с дъбови гори, в които се срещат и някои средиземноморски видове растения като плюскач, бодлив залист, жасмин, червена хвойна. От защитените растения се срещат пеперудовидният салеп и родопската горска майка. Херпетофауната е представена от смокът мишкар, големият стрелец, сухоземните костенурки. В района гнездят 36 вида птици. От тях с неблагоприятен природозащитен статус в Европа са: черният щъркел, черноглавата овесарка, зеленогушата овесарка, испанското каменарче, червеноглавата сврачка, червеногърбата сврачка, козодоят и др. Защитената местност е от голямо значение за опазване на прилепите. Тук се срещат 3 вида прилепи, включени в Световния Червен списък: големият подковонос, южният подковонос и трицветният нощник.
ФЛОРА И ФАУНА
Общината попада в тракийски район на южна зоогеографска област. Източни Родопи са с най-голямо разнообразие на хищни видове птици в Европа. Със статут на застрашени от изчезване в европейски мащаб са: козодой, скален дрозд, авлига, скална лястовица и др.
От видовете, включени в националната Червена книга, се срещат: черен щъркел, скален орел, царски орел, морски орел, египетски лешояд, белоглав лешояд, белогръб и трипръст кълвач и др. Много ценен вид, който е застрашен от изчезване в световен мащаб, е черният лешояд. Той не гнезди в района, но може да бъде наблюдаван. Особено внимание заслужава белоглавият лешояд. Колонията при гр. Маджарово е единствената по рода си в България и една от малкото такива в Европа. Състои се от 29 двойки. Гнездата на 12-13 от тях са разположени в естествените скални ниши на масивите Кован кая (със статут на природна забележителност) и Патрон кая (със статут на защитена местност). От едрите бозайници се срещат: вълк, чакал, лисица, сърна и др. Голямо видово разнообразие имат земноводните и влечугите. Повечето от тях попадат под закрилата на Закона за биологичното разнообразие, като една част от тях са включени в Червената книга на България.
Виж Приложението!
АРДА БИЙЧ
N41 38 06.1 E25 51 24.6
Град Маджарово, Хасковска област – п.код 6480, Ул.”Д.Маджаров” № 48
Лице за контакти: Гела Петрова – Собственик и Управител Моб: 0889614198
e-mail:Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., www.hotelraibg.com
3 апартамента, 12 единични стаи, 13 двойни стаи, 2 тройни стаи.
Хотел Рай е тризвезден хотел в Маджарово. Той предлага много добри условия за бизнес и почивка сред непокътнатата и приказно красива природа на този дял от Източните Родопи. Независимо дали посещават града по работа или за удоволствие, гостите на този класически хотел в Маджарово ще могат да се насладят на чудесна комбинация от съвременен комфорт и професионално обслужване в обкръжението на уникални природни и исторически феномени.
Обзаведени комфортно и практично, стаите разполагат с всички удобства, необходими за пълноценен отдих и приятен престой. На разположение на деловите гости на хотела е конферентна зала с 40 места, подходяща за семинари, презентации, обучения, работни срещи и други подобни събития.
Лоби барът на хотела е добър избор за срещи с приятели и делови партньори, както и за релаксация в уютна обстановка. Той предлага голям избор от алкохолни и безалкохолни, топли и студени напитки. Капацитетът на лоби бара е 40 места.
Ресторантът на хотела ще изкуши почитателите на традиционната родопска кухня с майсторски приготвени на място специалитети - чевермета, барбекю и др. Той съчетава уют и елегантност, които в комбинация с потъналата в зеленина лятна градина, създават приятна атмосфера за делови обеди, романтични вечери и провеждане на банкети, приятелски сбирки, бизнес коктейли, семейни тържества. Капацитетът на ресторанта е 50-60 места.
Допълнителни удобства и услуги: високоскоростен интернет, сейф на рецепция, паркинг с 20 места, детски кът в лятната градина, пране и гладене, обслужване по стаите, организиране на посещения на природни и исторически забележителности, културни прояви, както и турове по предварително избран от госта маршрут.
Цени:
Единична стая – 40 лв. / Двойна стая – 60 лв. / Тройна стая – 90 лв. / Апартамент – 80 лв.
АПАРТАМЕНТ ЧЕРКЕЗОВИ
Ул. „Д. Маджаров”, бл.39, вх. А, ап.5, гр. Маджарово
+359 888 140208, +359 884 990131
Предлагаме двустаен апартамент с по две легла в стая. На разположение на гоститe: тераса с ел. печка и газов котлон, хладилник, кафемашина, фритюрник, ютия, посуда – за готвене и хранене, телевизор. В близост до апартамента се намират заведения и магазини. Гостите могат да ползват и градинка зад блока с маса и пейки, барбекю и ел. осветление. За 15 минути пеша се стига до плаж на река Арда.
Цени: 10 лева на легло
За контакти: Янка Тодорова Черкезова; тел. 0888140208, 0884990131
гр. Маджарово, обл. Хасково, ул. „Д. Маджаров”, бл.39, вх. А, ап.5
ЗАВЕДЕНИЯ ЗА ХРАНЕНЕ
В МАДЖАРОВО И РЕГИОНА
МАДЖАРОВО
Природозащитен център „Източни Родопи”, гр.Маджарово
За гостите на Маджарово в сградата на Природозащитния център целогодишно работи атрактивна механа, наречена символично „Картал”. Заведението разполага с 25 места в битова зала с камина и 30 места на открита лятна тераса с панорамна гледка към кратера на вулкана и предлага вкусни специалитети от българската национална и местна кухня, вкл. традиционното родопско чеверме.
Добър избор са и няколкото малки заведения за хранене в центъра на града.
БОРИСЛАВЦИ
Гостоприемница „Тракийска къща”, с.Бориславци
Съчетава домашен уют с хотелски комфорт. Предлага българска национална кухня с богато рибно меню - прясно уловена риба от язовир „Ивайловград”.
ГОРНО ПОЛЕ
Селска къща „Дивата ферма” в с.Горно поле
Предлага традиционните специалитети от Беломорска Тракия - гюзлеми, заешка баница, кокошка с катми, заек в тиква, парено яре и саралии, приготвени с екопродукти от фамилната ферма и градина. Сезонно могат да се дегустират и традиционните фермерски специалитети крукмач и катък.
ЕФРЕМ
Село Ефрем
Вила за гости - 5 спални, 2 бани и голяма механа. Вилата може да поеме до 14 гости.
Уникална гледка, "място докоснато от Бог" е едно от имената на селото.
На около 4км от глухите камъни и на 10км от белоглавите лешояди и живописната река Арда.
Цена 200 лв. за вилата (за 14 гости).
Туристическа "Хижа Eфрем" се намира на 8 километра от Ивайловградският язовир, област Хасково.
Състои се от 2 стаи с по 3 легла, 2 с по 1 легло и 2 бани.
Във всяка стая има Булсатком и интернет на разположение.
Има механа разполагаща с кухня и барбекю.
Има язовир за спортен риболов който може да се използва от гостите на хижата
а през летният сезон има на разположение и басейн, осигурен превоз на плаж на река Арда.
Цена на нощувката е 10 лева на човек!
Телефони за връзка: 0888540459 и 0878540459
N41 38 28 E25 52 17
Тракийски мемориален комплекс с пантеон-костница, параклис “Св. Петка Българска” и паметник-символ “Тракия без граници”, обявен за исторически паметник на културата с местно значение. Той е изграден в памет на избитите край село Ятаджик (дн. Маджарово) бежанци от най-големия погром над българите в Източна Тракия през 1913 г. По инициатива на местните тракийски дружества през 1928 г. за първи път се организира поклонение на лобното място, превърнало се в традиция и до днес, и започва издирването на останки от загиналите, събрани в общ гроб. По-късно през 1948 г. е построен пантеонът, където са преместени намерените кости. На откриването му е присъствал лично войводата Димитър Маджаров, който връща назад колелото на историята и разказва спомените си на очевидец и пряк участник в трагичните събития от 1913 г. Впоследствие е изграден паметникът-символ “Тракия без граници”, а през 1995 г.– и параклисът “Св. Петка Българска”.
Пантеон-костница
През 1913 г., годината на разорението на тракийските българи, стотици хиляди тракийци, подгонени от турския башибозук и редовна турска армия, са принудени насилствено да напуснат родните места в Одринска и Беломорска Тракия и да търсят спасение в България. Над 350 000 са бежанците. Около 60 000 са избитите. Акад. Любомир Милетич, свидетел на трагичните събития, пише в 1918 г. за погрома и го сравнява с Батак. Но Батак, пише той, е само едно село, а само в Западна Тракия са извършени масови кланета в цели 17 села. Особено потресаващи са жестокостите край Маджарово. В началото на октомври 1913 г. до българската граница на р. Арда са избити над 2000 жени, деца, старци. На лобното им място е издигнат мемориалът-костница, където ежегодно техни потомци скланят глава в памет на жертвите
Параклис Св. Петка
Паметник „Тракия без граници”
МАДЖАРОВСКИ МИНЕРАЛИ
Ако искате да „уловите” най-красивите и впечатляващи скъпоценни и полускъпоценни камъни по поречието на река Арда, непременно се срещнете с „Баш Майстора” – Николай Йотов – чичо Кольо.
Той от 10 години броди из района на Маджарово с чукче и торбичка, в резултат на което е горд собственик на една наистина уникална колекция от аметисти, ахати, корали, опали и прочие други, които само той може да изброи и да разкаже история за всеки един от експонатите.
Посетете чичо Кольо и неговата уникална експозиция от камъни и вкаменелости, сгушени в полите на Родопа планина и ще усетите духа на неповторимата „Маджаровска” природа и чичо Кольовата „домашна гроздова”.
АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ
Тракийска и средновековна крепост Окопа
N41 37 12.9 E25 49 49.6
В близост до връх Окопа
Тракийски култово-погребален комплекс и селище
Средновековна крепост “Окопа”
Шарапани
Маршрутът от Маджарово до тракийските куполни гробници и крепостта Окопа е около 14 км (м двете посоки).
2 ч. пеша западно от центъра на Маджарово до мест. Харман кая (където има 2 тракийски гробници), в т.ч. 1 км асфалтов път, 0,5 км черен път и маркирана горска пътека, +20 мин. пеша по черен път с туристическа маркировка на юг до мест. Окопа (тракийско светилище, тракийско селище, средновековна крепост) +40 мин. пеша по черен път без маркировка на север до мест. Големия бурун край изоставеното село Балджа (където е втората шарапана).
От Маджарово до шарапаната има и 2 директни маршрута: 1 ч пеша по маркираната пътека за мест. Окопа + 30 мин пеша по черен път за Балджа (Балджанската пътека) или 3 км асфалтов път на запад от центъра на града край р.Арда +2 км черен път в посока с. Странджево + 1 ч. пеша по черен горски път на юг (3 км). Намират се в границите на защитената местност “Момина скала”.
Най-запазената куполна гробница
N41 37 36.8 E25 49 38.7
Гробница
Улеи в най-горната площадка на крепостта
Олтарна площадка в крепостта
Останки от крепостен градеж
Водният резервоар в крепостта, дълбочина повече от 4 м.
Шарапана Окопа (1)
N41 37 30.9 E25 49 31.8
Шарапана Балджа (2)
N41 38 01.7 E25 48 48.8
Шарапаната в м. Големия бурун – Шарапаната се намира на склон на възвишение в местността Големия бурун, близо до изоставеното с. Балджа. Паметникът представлява изсечен в единична скала плитък басейн и свързани с него улеи за изливане на течността. Има и други подобни паметници в района с различни форми и размери.
Скален прозорец и малък водопад на билото в началото на местността „Момина скала”
N41 39 16.7 E25 49 57.6
20 мин. пеша вляво и на юг по горска пътека до мест. Хамбар кая. Намира се в границите на защитената местност “Черната скала”. Уникални тракийски паметници на културата с трапецовидна форма, срещащи се единствено в Източните Родопи.
Тракийските паметници обикновено са разположени в живописни местности, с които те хармонично се сливат. У траките има силно изразен култ към скалите. В ранножелязната епоха урните с праха на изгорените покойници са поставяни в издълбани в скалите трапецовидни ниши, известни като "култови ниши". Най-ранните тракийски царски гробници също са издълбани в скалите с фурнообразна или правоъгълна форма. Често едните и другите са в укрепени със суха зидария местности, за които в науката е въведен терминът „култово погребални комплекси".
Най-много култови трапецовидни ниши има в долината на р. Арда (на места по няколко стотици), но се срещат и на юг и север от нея, като например на няколко места по горното течение на р. Харманлийска.
Селото е заселено по време на Балканската война 1913 година от избягали тракийци от Одринска Тракия. До 1912 г. селото е носило името Гюрген (на български Габър). Жителите му са били турци, които по време на Балканската война са изселени, до известна степен насила. В книгата си „Разорението на тракийските българи“, проф. Любомир Милетич споменава, че българи от съседни села са убили известно число турци от Гюрген по време на войната. След 1912 г. селото е опустяло. След 1918 г. е заселено с бежанци от Одринска Тракия. Признато е от населена местност за село с указ № 162 от 08.04.1931 г. под име Габрево. Името му е осъвременено на Габерово с указ 960 (обн. 04.01.1966 г.).
В близост до селото се намира природният парк на белоглавия лешояд и римското кале. Също така са разпространени много шипоопашати костенурки.
Всяка година се провежда събор на 24 май в местността Хисаря, който е под патронажа на Община Маджарово и фирма ПИМ - Хасково.
Селото е без постоянно население. От 2011 година селото остава без хора.
Намира се на юг от защитената местност “Патронка” в землището на обезлюденото село Габерово. Най-малката защитена територия в община Маджарово, имаща национално природозащитно значение.
БОРИСЛАВЦИ
Село Бориславци е разположено на брега на река Арда. От него започва язовир „Ивайловград“. Разположено е в обширна равнина, изписана с живописни и причудливи места, подходяща дестинация за почивка, развлечение и отдих, също и за риболов.
Историята на село Бориславци е доста объркана и неизвестна. Според местни жители името на селото идва от „Слава на Борис“. Един ден, когато цар Борис III преминал през село Малки Воден и достигнал Бориславци, той попитал как се казва това село. Отговорът бил - Бориславци. Тогава цар Борис възкликнал „Значи това е селото, кръстено на мене!“
През 2006 г.в с. Бориславци е открит "Исторически музей - Христо Чолаков", който съхранява бита, обичаите, предметите и сечивата от създаването на селото до наши дни. В музея може да видите снимки на археологическите забележителности и местности в региона, да разберете за разорението на тракийските и малоазийските българи, кланетата по река Арда, както и да видите минералното разнообразие на този необикновен край.
Събор в селото се провежда последната събота на месец август (всяка година).
Селото има население от 216 души (2013 г.), православни християни.
Наблизо е Хладната пещера
N41 39 38.3 E25 53 40.6
Скални светилища (?) или пещери между Бориславци и Маджарово
Исторически музей "Христо Чолаков"
В него може да видите чекрък, маган, стан, софра, деканя, бурило и т.н.
Чолакова къща
Къщата предлага настаняване в самостоятелни стаи за спане с по 2 двойни легла. Всяка стая е със самостоятелен санитарен възел, телевизия и мини бар. В двора на къщата се намират Исторически музей „Христо Чолаков”, параклис „Св. Св. Георги и Анна”, Магазин за сувенири, кафе-аперитив, Летен басейн и двойно барбекю – на дървени въглища и на електрическа скара.
Параклис Св. Св. Георги и Ана
N41 39 47.9 E25 55 35.4
Майстор Христо Зафиров
Занаятчийска работилница, в която се произвежда тахан по стара автентична технология отпреди 100 г. Предлага се дегустация на вкусния екопродукт, смесен с чист пчелен мед /местно производство/ и вкусни сусамки. Таханът подсилва имунитета на човешкия организъм, ограничава остеопорозата при жените и регулира холестерола.
N41 39 34.0 E25 55 32.0
В с. Бориславци, църквата “Св. Велики мъченик Димитрий Солунски” е построена през 1936 година, на доброволни начала от местните тракйци, който са заселили селото през 1914 година.
ТРАКИЙСКА КЪЩА
Бориславци
http://marmalab.com/thouse/?page_id=45
тел. 037 208 912/0882 011 501/0885 708 049
е-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
6 стаи, 15 легла, тераса за 30 души.
Нощувка – 15 лв., със закуска – 17 лв.За групи – отстъпки!
СЕНОКЛАС
Село Сеноклас се намира в близост до река Арда. В селото е най-старата църква в община Маджарово, построена 1858 година, от майстор Георги Борумсуза от с. Устово, Смолянско. През 1913 година, църквата е опожарена, възстановяването става през 1921 година, наречена е от местното население “Св. Архангел Михаил”.
Селото се отличава с красива природа, чист въздух и благоприятни температури. В близост се намира Тепето, не много висок връх с невероятна гледка. На 2 километра е язовир Ивайловград, който предлага възможности за риболов. На връх Тепето има наскоро поставен кръст който гледа към селото и цялата местност. Дотам може да се стигне с кола.
Друга забележителност са намиращите се наблизо тракийски гробници.
Всяка година на 24 май се провежда събор на селото. Почита се и празникът на Света Богородица на 28 август, когато по стара традиция задължително всяко семейство коли агне за гощавката.
Селото има население от 79 души (2013 г.), православни християни.
Крепост Хисаря Сеноклас
N41 36 52.3 E25 55 27.2
Тракийската крепост Хисаря се намира на 2.37 km западно по права линия от центъра на село Сеноклас. Намира се в източната част на висок, скалист рид, издължен в посока изток- запад, представляващ равнинно плато, където е изградена една от най- големите тракийски крепости, достъпна само от запад. Цялата западна страна е преградена със стена, градена от ломен камък без спойка, широка 3.8 m, която върви от север на юг като на места е запазена до 1.5 m височина. Крепостта има два входа, фланкирани от стени дълги 10- 12 m, издадени навън от крепостната стена. Те са на разстояние на около 60 м една от друга. Крепостната стена завършва в най- южната точка при високите отвесни скали. На две изолирани скали във вътрешността на крепостта, както и на недостъпните скали от юг и изток, са издълбани трапецовидни ниши. Северозападно от крепостта има параклис, скалите около който са осеяни с ниши.
Забележителен археологически комплекс, включващ тракийски култов център със скално светилище, скални ниши и рядко срещаните скални слънца, като централно място заемат руините на голяма тракийска и средновековна крепост. Близо до нея е издигнат параклисът “Св. св. Кирил и Методий”.
N41 37 05.9 E25 55 18.2
Чешмата е изтеглена до пътеката на двадесетина метра под голямата скала, откъдето някога е извирала водата (сега там е затворена). Чешмата е пряко свързана с тракийското скално светилище, проучено под скалата през 1997 г. Чешмата и до днес се използва за ритуални измивания по време на събора, провеждан на 24 май.
В издадена от основния рид скала, висока около 10 м, е каптиран куполообразен кладенец. По сведения на информатори, в миналото каптираният басейн е бил оформен като скален свод, вероятно дело на човешка ръка. С водата от кладенеца се извършват ритуални измивания за здраве. Със същата цел се връзват и парцалчета по околните дървета. В горната част на посочената скала с кладенеца е образуван пещерообразен процеп с дължина 6 м. и височина 5 м. Основата на процепа представлява равна площадка с размери 2 на 3 м. Вследствие на ерозионни процеси двете отвърстия , както и таванът на процепа са силно разрушени, а на пода на площадката лежат нападали скални късове. При теренни наблюдения през лятото на 1996 г. на описаното място са открити фрагменти от керамични съдове от Ранножелязната епоха, които провокират извършването на археологически проучвания през есента на следващата година. При залагането на сондаж No 1 в границите на равната скална площадка, са открити около 70 керамични фрагменти, датиращи от Ранножелязната епоха. Сондажът е с дължина 5,5 м и широчина, варираща според очертанията на площадката. Откритите фрагменти от съдове са концентрирани преди всичко в подножията на източната и западната стена . Необходимо е да се отбележи, че на източната стена се забелязват вдлъбвания в скалата, които силно напомнят на изветрели скални ниши. При разкопаването е достигната дълбочина на културните напластявания до 0,4 м при еднородна кафява пръст. Единствено в западния край на площадката е засечено потъмняване на пласта, което лесно може да се обясни с плътните натрупвания на органична листна маса. На дъното на първия сондаж са регистрирани ситно натрошени скални късове и основата на скалата, поради което проучванията в този сектор са преустановени. В рамките на археологическата експедиция е заложен втори сондаж с размери 0,5 на 0,5 м на дъното на скална ниша с размери 3 на 2 м, разположена в най-високата част на скалата. Открити са два керамични фрагмента с най-обща датировка I хил.пр.Хр.
Параклис Св.Св. Кирил и Методий
N41 37 01.4 E25 55 15.1
Параклисът е построен от жителите на с. Габерово (днес обезлюдено). На църковния празник на 11 май се е провеждал събор с жителите на съседните села и се е правел курбан. През втората половина на ХХ век параклисът е изоставен и разрушен, възстановен е отново през 2000 г. В днешно време съборът се провежда на 24 май.
N41 36 38.7 E25 56 21.5
Голям кръст с височина 9 м и ширина 5 м, на връх Тепето до Сеноклас.
Църква "Свети Архангел Михаил"
N41 36 40.6 E25 57 04.7
В с. Сеноклас се намира най-старата църква в общината, построена 1858 година, от майстор Георги Борумсуза от с. Устово Смолянско. През 1913 година, църквата е опожарена, възстановяването става през 1921 година, която е наречена от местното население “Св. Архангел Михаил”.
Чешма под Тепето
N41 36 36.2 E25 56 34.1
МАЛКО ПОПОВО
Селото се намира непосредствено до пътя между Маджарово и Сеноклас. Има население 6 души (2013 г.), православни християни.
ГОРНО ПОЛЕ
Селото има население 55 души (2013 г.).
Църква „Свети Димитър”. Осветена от Старозагорския митрополит Галактион. Присъстват стотици потомци на тракийските българи. Изградена е в памет на избитите през 1913 година. Храмът е построен с дарения на Милко Армутлиев, Руси Милев, проф. Делчо Порязов, и редица други. С. Горно поле първо е приело гостоприемно оцелелите от голямата касапница в Маджарово на 4 октомври 1913 г, когато са избити над 2000 души. Храмът е съграден от основи от известния хасковски строителен предприемач Станимир Милев.
ДИВАТА ФЕРМА в село Горно поле. Фермата е необикновена - тук се предлагат селски туризъм, конна езда, разходки из гората, събиране на диворастящи гъби и билки и др. Стадото им от над 500 родопски късороги говеда живее целогодишно на свобода. В близост до селото е местността Фурнаджика, която е приютила тракийска скална гробница и вероятно най-старият скален релеф, датиран към VІ-V х.пр.Хр.
***
Скален релеф
Тракийският паметник представлява овален камък, на който е изсечен релеф. Каменният блок, върху който е изсечен релефът, в следствие на допълнителна обработка, грубо напомня човешка фигура. В момента е паднал на едната си дълга страна, но в миналото е стоял изправен. В горната му чест е оформена груба рамка, в която са изсечени две човешки фигури, които са една до друга, с вдигнати нагоре ръце, издължено тяло и маркирани крака; едната е по-висока от другата. Паметникът е уникален, защото е без аналог и е едно от най-старите релефни изображения върху камък по нашите земи.
Скална гробница Фурнаджика, Горно поле
N41 40 14.5 E25 52 02.9
Тракийски култово-погребален комплекс “Сивридикме–фурнаджика”
Местоположение: с. Горно поле – 30 мин./1,10 ч. пеша на североизток по маркирана туристическа пътека вляво от шосето в началото на селото, в т.ч. 1,5 км черен път (30 мин. до скалния релеф + 10 мин. до скалната гробница в мест. Фурнаджика + 30 мин. до скалното светилище в мест. Сиври дикме). Уникален тракийски култово-погребален комплекс.
Тракийска крепост-светилище Сивридикме
N41 40 11.3 E25 52 51.7
Тракийска крепост на връх Сивридикме с. Горно поле на 2.66 km северозападно от с. Горно поле.
Стената е била изградена от едри ломени камъни без спойка. Стената опасва най-високата част на върха от юг и изток, като защитава естествения достъп до него. Във вътрешността са се забелязвали останки от стени на помещения, също от суха зидария, но не така добре запазени. Вероятно те са ограждали цитаделата на крепостта.
N41 39 48.8 E25 48 32.6
ДОЛНИ ГЛАВАНАК
Население 206 души (2013 г.). Преобладаваща част от населението са мюсюлмани, малка част –християни. В с. Долни Главанак се намира църквата “Св. Димитър”, построена през 30-те години на ХХ век от местното население.
N41 40 54.7 E25 48 46.3
Най-известният кромлех в България се намира близо до село Долни Главанак. Става известен на широката общественост през 1998 г. Кромлехът е древно култово съоръжение, изградено от големи каменни блокове, наредени в кръг или в няколко концентрични кръга, които могат да достигнат до 100 метра в диаметър. Най-известните кромлехи в света са Стоунхендж, в Англия и Карнак, в Бретан. Самото име – кромлех, идва от бретонския език, където crom означава кръг, а lech — камък.
Археологическото проучване на кромлеха показва, че е изграден през втората фаза на ранно-желязната епоха и е функционирал дълъг период от време - религиозни обреди са били извършвани и през късно-желязната епоха, а има находки и от Средновековието.
Установеното предпочитание към върховете у родопските траки се потвърждава от сведението на Херодот за тракийското прорицалище на Дионис, което се намира на "най-високата планина". Планината в древните религиозни вярвания олицетворява центъра на космоса и се възприема като връзка между земята и небето, а планинският връх е мястото, обитавано от боговете. Разположените на връх култови места не са изолирано явление в културните традиции на Източното Средиземноморие, подобни планински светилища са засвидетелствани от ІІ хил. пр. Хр. в Егейския свят и тяхното функциониране не прекъсва през следващите хилядолетия.
Южно от основното съоръжения на кромлеха има още две по-малки ритуални съоръжения, в които са открити погребални ритуални предмети.
Освен този най-запазен кромлех при Долни Главанак са известни още няколко - единият е разкопан от Георги Китов при с. Старо Железаре, близо до култовия център около Старосел (не е консервиран и в момента е в окаяно състояние), другият, който досега не е изследван, е южно от с. Визица, Странджа, както и още един запазен във формата на полукръг около централна скала непосредствено в подножието на върха-светилище Турската Куля източно от Белинташ.
N41 41 12.3 E25 49 43.5
През територията на съвременната Хасковска област през античността и средновековието преминават множество пътища. Един от тях – главният път Виа Сингидунум свързващ Сердика (София) с Константинопол (Истанбул) се използва още от V в.пр.Хр., и има важно стратегическо значение. Множество други второстепенни пътища опасват региона. Един от тях свързващ Одринското поле с вътрешността на Източните Родопи преминава през с. Долни Главанак. Тук са и най-запазените участъци от него. Трасето на пътя на българска територия преминава между селата Дъбовец и Вълче поле. Оттам продължава между селата Бориславци и Малко Брягово към село Голяма Долина и село Долни Главанак. Тук пътят преминава през селото, след което продължава южно от с. Тополово. Пътят е паметник на културата от национално значение.
Църква Св. Димитър
В с. Долни Главанак, църквата “Св. Димитър” е построена през 30-те години на 20-ти век от местното население.
РУМЕЛИЯ
Население 19 души (2013 г.)
N41 40 04.0 E25 47 30.0
В местността Папаз кая на 1-2 км от село Румелия има запазени оградни стени, които заграждат значително пространство. По повърхността има груба, предимно черна керамика, работена на ръка. Намерени са метални лъжички и друга църковна утвар - вероятно останки от черква.
ЕФРЕМ
Населението е 87 души (2013 г.), предимно наследници на преселници от с. Съчанли в Беломорска Тракия (днес Гърция) и малоазийски българи. В с. Ефрем се намира една от най-старите църкви “Св. Атанасий”. Построена е 1887 година от местното гръцко население.
Едно от традиционните събития е съборът на селото, който се организира последната събота на май.
ТРАКИЙСКИ КУЛТОВО-ПОГРЕБАЛЕН КОМПЛЕКС “ГЛУХИТЕ КАМЪНИ”.
„Глухите камъни са място с голяма култова натовареност. Твърде вероятно е да се окаже по-голям или поне с размерите на Перперикон култов комплекс” сподели д-р Георги Нехризов научен сътрудник към Археологическия институт на БАН. В тази връзка на 17 август в зала „Любимец” гр. Любимец бе организирана пресконференция, на която присъстваха журналисти от региона.
Той сподели пред тях, че благодарение на подкрепата на общинското ръководство, те работят вече втора година на този обект и са изцяло на издръжка на общината. Благодарение на тази подкрепа те успяват да си вършат работата и да правят по няколко големи разкрития.
Тази година той работи съвместно с екипа на д-р Веселка Кацарова, която също е от Археологическия институт към БАН. Тя прави проучавене на античния комплекс.
Скалите са обявени за паметник на културата от доста години, но по-обстойни разработки на този комплекс започват да се правят едва отпреди няколко години. Двата екипа са много обнадеждени от резултатите, които ежедневно получават от своята работа.
По време на пресконференцията д-р Нехризов разказа историята на комплекса и откритията, които са намерили по време на разкопките. Според него този комплекс се намира на много по-голяма площ, от колкото е известно до момента, а това, което се вижда сега, е негов център.
Целият обект обхваща над 20 скални масива, по които се наблюдава продължително обитаване от І-то хил.пр.хр., т.е. ранно-желязната епоха и стига до късното Средновековие. Археолозите смятат, че става въпрос за затворен манастирски комплекс, а изсичанията в скалите се ползват за поставяне на праха на видните личности от племето. Пример за това е Скалната църква, открита вследствие на иманярски разкопки. Уникалното при нея е, че разполага с щерна, която почти целогодишно е пълна с вода. При теренни обхождания са намерени релефна украса, напречни изсичания, мраморна плоча, парапетна мраморна колона и др. Намерени са още стенописи: лоза с лист и грозд, стенопис с букви, дрехи на светци, драперии. В северната част на църквата е открит камък с врязан кръст на него и голяма паница от ХІІ-ХІІІ в.
Другият интересен и основен факт е, че откритата керамика е от ранно-византийската епоха. Вече има доказателства, че средновековната църква стъпва на основите на ранно-християнската църква. Всички проучвания сочат, че става въпрос за култов център, изграден от траките и който е обитаван в продължение на векове.
Археолозите са категорични, че става въпрос за едно и също селище, което обхваща върха „Св. Марина” (където има останки от крепост) и култовия комплекс „Глухите камъни”, защото и на двата обекта са представени едни и същи периоди. В близост до върха са открити оградна крепост и тракийски материали от същия период. Друго доказателство е близостта на двата обекта и пътят, който ги свързва. Това е единственият възможен и най-близък начин за връзка между тях.
На вр. „Св. Марина” също е имало църква, която е носила същото име.Според д-р Кацарова, църквата, която се намира под вр. „Св. Марина”, е била използвана през два етапа – раннохристиянския и през средновековието. Работата на двата екипа доказва, че там има трайно отсядане на хора – открити са жилища и селища, които са се развивали между 300 и 400 години. Намерена е много керамика, съдове и миниатюрни човешки изображения. Има данни, които сочат за доста масивни градежи по южния склон на култовия комплекс.
Още в първите дни на миналогодишната проучване археолозите откриват на Глухите камъни уникален тракийски петроглиф – рисунка, изсечена в скалата. Според д-р Нехризов е изобразена ладия, която пренася Слънцето. Това се явява и емблемата на целия комплекс, който обаче не е изграден във връзка със соларния култ, а по-скоро те са свързани с култово-погребалните вярвания на траките.
През тази година откритите находки до момента са монети на Михаил Комнин от средата на ХІІ в., бронзово кандило, много керамика с различна декорация и кости. Въпреки че разкопките дават своя резултат, д-р Нехризов е убеден, че комплексът ще е обект на проучвания десетилетия наред, а това са само първи стъпки.
Въз основа на откритията д-р Г. Нехризов и Общинска администрация – Любимец, обмислят вариант да социализират обекта, за да може да се виждат повече неща от всички, които го посещават. За тази цел се предвижда да бъде изработен съвместен проект, с който да се кандидатства по Европейски програми за културен туризъм.
Евентуалното финансиране на проекта ще превърне култовия комплекс на траките в приятна културна дестинация за туристите.
***
Археолози разкриха сграда, сечива и накити от VІІІ-VІ век пр.н.е. в скалния комплекс "Глухите камъни".
През първите две седмици от археологическите проучвания 2013, работните групи се натъкват на интересни и неповторими находки. В сектор „Север", разположен в северното подножие на най-високата скала, с изсечените в нея стъпала, щерна и помещение, археолозите разкриват останките от постройка с голяма площ от втория период от ранната желязна епоха (VІІІ-VІ в. пр. Хр.). Според тях сградата е имала цокъл от камъни, над който се е издигала дървена конструкция, а стените са били изградени от плет, измазан с глина. В руините на тази сграда те откриват значително количество фрагменти от керамични съдове, каменни хромели, кремъчни сечива, дребни бронзови предмети и накити. Най-интересната находка обаче е почти напълно съхранено керамично съдче с особена форма и функции. То представлява каничка с преплетена дръжка и богата украса от канелюри и щамповани орнаменти. Най-впечатляващото при него е, че в долната част на тялото му симетрично са оформени четири отвора. Екипът предполага, че тази каничка е с особено предназначение, най-вероятно свързано с ритуални действия.
Археолозите работят и в сектор „Централен", където продължават изследванията в най-ранните пластове от тракийския период. Те разкриват деструкции от камъни и отухлена глинена мазилка по стените на поредната сграда, подовата замазка и голямо огнище с перваз. Продължава проучването на две разположени само на метър едно от друго ритуални огнища с голяма площ. Като част от планираните дейности за изясняване на абсолютната хронология на най-ранните културни напластявания на обекта, д-р Мария Аврамова от Националния институт по геофизика, геодезия и география при БАН, взе над 30 проби за палеомагнитни изследвания от разкритите огнища и замазки. Анализът на тези проби ще помогне за абсолютното датиране на пластовете, в които огнищата лежат.
Усилено се работи и в сектор „Южна тераса" на представителната сграда, открита през 2012 г. Разширяването на археологическите изследвания на изток и разкриването на нови елементи от сградата, хвърлиха светлина върху нейното предназначение. Стана ясно, че тя също е християнски храм. Явно и тази църква е с базиликален план, но е значително по-голяма от разположената по-горе. Вече е установено, че тя има нартекс с ширина 2,50 м. с два входа – южен и западен. Страничните кораби са тесни, с ширина само 2 м, докато централния е широк над 6 м. Стените са изградени от ломени местни камъни, подравнявани на места с редове тухли. Спойката е бял хоросан, сега доста ронлив.
Най-представителната находка досега е един значителен като размери архитектурен детайл – импост от пристенен византийски капител (0,90х0,60 м). Той е издялан от вулкански туф и е богато украсен с пластични орнаменти. Украсата е разположена на една от дългите страни и на двете странични, а втората дълга страна е грубо обработена, защото е била долепена до стената. В средата на фасадната страна и на една от страничните е представен кръст, под него по цялата дължина преминават оволидни орнаменти, а в ъглите са изобразени палмети. Според Дойчин Грозданов, специалист по късна античност и средновековие в екипа, подобна украса – комбинация от релефен кръст, палмети и растителен орнамент, се използва от втората половина на V в. Капители с подобна украса са известни от базиликите в „Св. Димитър" в Солун, Олимпия, Неа Анхиалос (Гърция). Дата на импоста от Глухите камъни е края на V-VI в. Тази находка демонстрира представителния облик на новооткритата раннохристиянска църква.
Намирането на оброчна плочка в руините на църквата още веднъж потвърждава наличието на приемственост през вековете в почитането на това място. Още в началото на І хил. пр. Хр. траките са изсекли стотиците трапецовидни ниши в скалите и са изпълнявали своите тайнствени ритуали с огън върху глинени олтари. В периода на римската власт в Тракия явно тук е функционирало антично светилище, посветено на неизвестно за сега божество. Върху неговите руини през късната античност (V-VІ в.) е започнало изграждането на християнски храмове. Използването на тези църкви след няколко преустройства е продължило през средновековието, когато тук най-вероятно се е развил манастир. Краят на живота на култовия комплекс в м. „Глухите камъни" е настъпил най-вероятно в началото ХІІІ в. и може да се свърже с преминаването на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход през тези земи.
ИЗТОЧНИЯТ КОМПЛЕКС (двете централни скали с ниши)
N41 43 38.5 E25 57 22.4
ЗАПАДНИЯТ КОМПЛЕКС (манастирът, гробницата, стълбата, щерната)
N41 43 40.5 E25 57 17.4
33 издялани в скалата стъпала към върха и щерната
Щерната, четвъртит скален басейн с размери 3,20 на 3 метра.
Работата на археолозите непрестанно изненадва с все нови и нови находки от района. Глухите камъни се оказват не просто едно от големите светилища на древността, но и част от обширен град с улици и къщи, който се простирал от връх Марина надолу към река Арда.
Новите разкопки
ЮГОЗАПАДЕН СЕЛИЩЕН КОМПЛЕКС
N41 43 37.0 E25 57 18.0
ЮЖЕН КОМПЛЕКС (ниши, пещери, лабиринт)
Глухите камъни Юг Скален комплекс с ниши, пещера, лабиринт
N41 43 35.5 E25 57 22.0
Пещерата. Ниско до лявата част на входа има достъпна ниша
Крепост Ефрем (Света Марина)
N41 43 44.6 E25 56 45.9
Връх Св. Марина (панорама от Глухите камъни)
Съвсем близо до Глухите камъни е връх Св. Марина. Във фолклорния образ на светицата и обредността в нейна чест отдавна е разпозната Великата богиня майка като пазителка на дивата природа и покровителка на младите в предбрачна възраст, владичица на змиите и на космическия огън. Чествана е с нощни празници и с мистериална обредност, с която младите са встъпвали в пълнолетие. Обикновено свещените места на светицата са в ниски долове, при извори. Ивайловградската (до с. Ефрем) св. Марина обаче е висок връх, който доминира над светилището. Тук тя е наследила и идеята за Планинската богиня майка. В народните вярвания св. Марина е сестра на св. Илия – старозаветния пророк, който се въздига безсмъртен на небето. Образът му и обредността в негова чест свидетелстват за древна почит към бога Слънце. Траките са вярвали, че слънцето има два образа – кон през лятото и вълк (или куче) през зимата.
Западният вал на крепостта е непосредствено продължение на черния път, идващ от запад, който води до върха и съответно до крепостта. Валът е с П-образна форма, обърната с хоризонталната стена на запад. Непосредствено от него започва северната стена на крепостта (от натрошени камъни), която върви в посока запад-изток.
Стената (в момента от натрошени камъни) започва от западния П-образен вал на крепостта и върви в посока запад-изток, като южно и непосредствено до нея е централната част на крепостта, ориентирана около относително голяма скала. Стената е пазела северния склон на върха, който от нея започва сравнително стръмно да се спуска надолу.
Централната част на крепостта вероятно е свързана с тракийско светилище (преди римската епоха), ориентирано около големия камък в центъра. В близост до него има следи от стени, иманярски ями, както и парчета от керамика. Северно от централната част върви в посока запад-изток крепостна стена от натрошени камъни.
Останки от натрошени камъни и единични скали от източната стена на крепостта. Забелязват се множество иманярски ровове.
Доминираща скала югоизточно под върха (в посока към Глухите камъни)
ГОЛЯМА ДОЛИНА
Селото има население 4 души (2013 г.)
ГОРНИ ГЛАВАНАК
Селото има население 60 души (2013 г.)
ДОЛНО СЪДИЕВО
Селото има население 116 души (2013 г.)
ЗЛАТОУСТОВО
Селото има население 68 души (2013 г.)
В последните години е истинска туристическа забележителност, заради близостта си с прочутия Перперикон. Някои учени предполагат, че на територията на селото има много ценни археологически паметници. Основният поминък на хората е отглеждането на тютюн. Връзката на селото с цивилизацията е трудна - няма магазин, нито кметство, няма течаща вода.
МАЛКИ ВОДЕН
Селото има население 15 души (2013 г.)
Църква Свети Георги
N41 40 08.0 E25 57 06.0
МАЛКО БРЯГОВО
Селото има население 38 души (2013 г.)
Водоем край селото.
Заслон край водоема
РЪЖЕНОВО
Селото има население 114 души (2013 г.)
СЕЛСКА ПОЛЯНА
Селото има население 82 души (2013 г.)
КРЕПОСТ КАЛЕНТЕПЕ
Крепостта е на 2.57 км североизточно от с. Селска поляна общ. Маджарово.
ТОПОЛОВО
Селото има население 113 души (2013 г.)
БРУСЕВЦИ
Без постоянно население (2011 г.) (през 2007 г. е имало население от 3 души).
Бившето село се намира южно от Сеноклас, а достъпът до него е по пътя Маджарово-Сеноклас.
КОЧАШ
Село в развалини северно от Сеноклас близо до язовир Ивайловград.
Голяма част от селото е под водата на язовира.
Църквата на с.Кочаш е запазена в целия си вид.
ДРУГИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ В СЪСЕДСТВО С ОБЩИНА МАДЖАРОВО
Село ВЪЛЧЕ ПОЛЕ
N41 42 32.0 E26 00 16.0
Тракийска крепост "Куш кая" се намира на 2.35 km север- северозападно от село Вълче поле. По време на разкопките извършени през 2005 година са разкрити останки от сгради, керамика и част от крепостен насип. Обитаемата площ е около 25 декара южно от Куш кая. По време на проучването са разкрити две жилища от късната бронзова и ранножелязната епоха и една укрепителна стена. На места проучените пластове достигат до 1.4 метра което свидетелства за продължително обитаване. По намерените артефакти археолозите установяват, че терена е бил обитаван през сравнително дълги периоди от време, като най- силен интензитет на обитаването е установено през късната бронзова (ХVІ-ХІІ в.пр.н.е.) и ранно желязната (Х-V в.пр.н.е). Неговото интерпретиране като укрепено селище, на този етап от проучването изглежда най - вероятно и съответства на труднодостъпното му местоположение.
На скалите Кушкая има два остри и недостъпни скални масива, разположени на малък хребет в посока изток-запад. От северната страна голямата скала се издига на 25-30 м, а на юг тя е почти двойно по-висока - около 50 м. Тук скалите са изключително живописни, застинали в странни форми: едната от тях прилича на приведен човек, носи името „Бабата".
Встрани по билото се виждат натрупани едри камъни от зид. Вътрешното пространство е терасирано. Ив. Велков предполага, че тук са били жилищни помещения. Навсякъде се намират останки от глинени съдове, хромели и хавани. Според описанието на Яна Манолова, керамиката от това място вероятно е от ранножелязната епоха.
Огромна величествена скала, наподобяваща орел.
През 2005 г. са разкрити останки от сгради, керамика и част от крепостен насип.
До селото се стига по пътя Любимец-Ивайловград. При село Дъбовец се завива наляво, село Вълче поле се пресича през центъра и се излиза на другият край на селото. Където свършва асфалтовият път се оставя колата и се продължава по левия път. През цялото време от село Дъбовец Птичи камък се вижда в северна посока.
По време на разкопките извършени през 2005 г. са разкрити останки от сгради, керамика и част от крепостен насип. Обитаемата площ е около 25 декара южно от Куш кая. По намерените артефакти археолозите установяват, че терена е бил обитаван през сравнително дълги периоди от време, като най-силен интензитет на обитаването е установено през късната бронзова (ХVІ – ХІІ в.пр.н.е.) и ранно желязната (Х–V в.пр.н.е.). Неговото интерпретиране като укрепено селище, на този етап от проучването изглежда най-вероятно и съответства на труднодостъпното му местоположение.По време на проучването са разкрити две жилища от късната бронзова и ранно желязната епоха и една укрепителна стена. На места проучените пластове достигат до 1,4 м. което свидетелства за продължително обитаване.
ТРАКИЙСКА ГРОБНИЦА ШЕЙНОВЕЦ
N41 43 00.0 E26 01 26.0
Надгробната могила, разположена на билото на рид, е с височина 7-8 м, в която от югоизточната страна има каменна куполна гробница.
Гробницата се състои от правоъгълна камера (2 х 1,74 м и вис. 2,6 м) и централна кръгла камера (диам. 3,57 м и вис. 3,45 м). Засводяването на камерата е четирискатно, а на централната камера - кошеровидно. Входът е бил затворен с големи каменни плочи. Гробницата е изградена от квадрови блокове, без спойка и скоби помежду им. Проучвана през 30-те години на 20 век от Богдан Филов.
ТРАКИЙСКА И СРЕДНОВЕКОВНА КРЕПОСТ КУРТ КАЛЕ
N41 42 56.0 E26 01 47.0
Средновековната стена на крепостта е от каменни блокове. На десетина метра от външната стена върви друга, успоредна на първата (вътрешна). Двете стени опасват върха от изток и юг, на места все още добре запазени, а другаде без никакви надземни останки. От юг е главната врата, сравнително добре запазена. На север и северозапад крепостта е добре защитена от редица високи остри скали. В западния край на вътрешното пространство се намират развалини от водохранилище (щерна) - елипсовидна постройка в земята, с размери 6x10 м. В крепостта се намират обилни фрагменти от тракийска и средновековна керамика.
В подножието на крепостта има следи от тракийско светилище - в скалата - култови трапецовидни ниши, от двете страни на входа на светилището. Тук са намерени останки от мраморен релеф на тракийски конник, което показва, че светилището е използвано и през римската епоха.
СКАЛНИ НИШИ КРАЛИМАРКОВ КАМЪК
N41 42 45.0 E26 03 09.1
МЕЗЕК
N41 44 04.9 E26 06 07.0
ИВАЙЛОВГРАД
Римска вила Армира
N41 29 57.0 E26 06 24.0
http://vilaarmira.com/%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F/
Името на вилата - Армира, произлиза от съвременното наименование на местността.
От вилния комплекс са разкрити: жилищната сграда (сложен архитектурен ансамбъл) и северният й стопански двор. На 30 – 40 м западно от жилищната сграда е установен, но почти неизследван, “огромен комплекс” – стопанска част pars rustica.
Централната жилищна сграда на вилата е представителна – солиден градеж, многобройни помещения с различни функции, перистилен двор с имплувиум, богата мраморна пластична декорация, красиви подови мозайки, отоплителни инсталации и т. н. Мозайките са с портрети на възрастен мъж, вероятно собственика на вилата, портрети на деца, изображения на Медуза – Горгона, богинята Артемида на лов, и боговете Актеон и Артемида.
В развитието на вилата са разграничени три основни строителни периода. През третия тя е разширена значително с нови помещения от изток и юг, а от север е добавен задния стопански двор. Възникването на вила Армира се отнася към началото на 2 в. – или в края на времето на управлението на Император Траян (98 – 117 г.) – началото на управлението на Император Хадриан (117 – 138 г.). Откритите находки – глинени съдове, лампи и монети, показват, че вилният комплекс функционира интензивно през 5 в. Частичното опожаряване и изоставянето му се свързват с готските нашествия от 70-те години на 4 в.
Предполага се, че вилата е собственост на аристократ от императорската свита, вероятно областен управител на Родопската област на Римската империя. Вилата е разрушена при готските нашествия на Балканския полуостров в средата на 5 в. Изключителният лукс в скулптурните детайли, мозайките, както и голямата площ на вилата са необичайни за познатите ни градски и селски вили от тази част на империята.
Основната и най-представителна част от находките, включително скулптурни елементи и мозайки, се съхраняват в Националния исторически музей – София. Част от материалите се пазят и в Исторически музей – Кърджали и в Мутафчиевата къща в гр. Ивайловград, стопанисвана на Община – Ивайловград.
В близост е могилата при с. Свирачи, която е едновременна на съществуването на вилата и се предполага, че е свързана с нея.
Вила Армира е проучена от археологически екип с ръководител Янка Младенова през 60-те години на 20 в.
Датирана от края на 2 в. до 470 г.
СВИРАЧИ
Погребална могила Свирачи
N41 28 51.6 E26 07 11.9
“Голямата могила” е едно от най-впечатляващите погребални съоръжения в България от римската епоха и представлява внушителен могилен насип с правилна куполообразна форма (60 м диаметър и 18-20 м оригинална височина), стегнат в много здрав пръстен от уникална каменна конструкция – крепида, която пази свещеното пространство от външния свят. Освен култови функции, крепидата е имала и чисто техническо предназначение да поддържа самия насип. В конкретния случай тя не е обикновена каменна ограда, а оригинално творение на древната архитектура, сравнимо по начин на изграждане с амфитеатрите и стадионите в римските градове, затова неотдавна получи статут на самостоятелен археологически паметник на културата с национално значение. Това монументално по своя характер съоръжение – единственото по рода си на Балканите, е сложна стъпаловидна конструкция от големи каменни блокове с дължина до 3,70 м, дъговидно изрязани по външната си страна и свързани един с друг чрез метални скоби, като образуват огромен кръг от прецизно напаснати елементи върху масивна основа. Каменният градеж на могилата е бил частично разрушен още в древността.
В момента на място се вижда много малко, тъй като след разкопките насипът е възстановен.
ХУХЛА
N41 34 01.2 E26 05 33.4
ХІІ века пр.н.е. хълмът „Свети Илия" става светилище, а водата от кладенеца, разположен на самия връх – лечебен феномен, познат по целия цивилизован свят.
Всеки хухленец знае, че като се качи на хълма, ако му е криво, ще се оправи, ако му е болно, ще оздравее", разказва Иван Бунков – писател и организатор на празненствата „Мистериите на Хухла".
Най-голямата мистерия на това свято място е огромен подземен град от тунели и водопади. Подходите към него обаче се пазят в строга тайна от малцината посветени в мистериите.
„Ние не го отваряме още, защото мислим, че държавата не е готова да приеме богатствата на това място. Чакаме да мине ерата на псевдоархеолозите", обясни Иван Бунков.
Част от погребания лабиринт е старият кладенец на върха на възвишението. Отдавна пресъхнал, за него се носят легенди за силна лечебна сила и хиляди поклонници от близо и далеч.
Пресъхването на чудотворния кладенец се свързва с древна легенда. Всяка година тук идвал елен, който сам се предлагал да бъде пренесен в жертва. Една година еленът закъснял. Последвало мощно земетресение и кладенецът пресъхнал.
С идването на християнството възвишението „Свети Илия" става място за преклонение пред светеца. Поверия разказват, че именно в този район е неговият гроб. Векове наред, в жегите навръх Илинден, момите от Хухла са катерили този връх. Макар и поизбледнял от времето, този ритуал все още е жив в спомените на най-възрастните баби в селото.
Подземните лабиринти се свързват с времето, когато поминък на хората тук е било въглищарството и рудодобива. Смята се, че от светилището на връх „Свети Илия" жреците са ръководели добива на ценните метали.
Друго мистериозно място е водопад на около 400 метра под върха „Свети Илия". Твърди се, че от неговите основи тръгва тунел, който води до подземния град под село Хухла.
Местността около водопада е срутен вход на пещера. В околностите е намерена стилизирана скулптура на воин - доказателство за култовото значение на мястото.
Светилище, свързано с него, е и водопадчето на Хармищанското дере, до самата река Арда. Непосредствено до водопада се намират така наречените Камъни на цар Дарий, които според видни геолози са отвали от много стари златни рудници.
Съвсем наблизо до тези рудници се намира и калето на Хухла, за което историците пишат, че е средновековният замък „Родостица”, в който е отсядал цар Калоян при битките си с латините край Одрин. Днес на хухленското кале отново се правят археологически разкопки, които всяка година ни изненадват с това, че показват докъде са се простирали границите на българската държава.
Думата Хохла (старото име на Хухла) означавала клокочещ извор на старогръцки. Всички хухленци знаят, че на върха е имало клокочещ извор, около който е било изградено и древното тракийско светилище.
Късноантична и средновековна крепост Балък дере/ Радостица/ Родeстюик
N41 33 26.0 E26 08 12.0
В епохалните воини на великия български цар Калоян с кръстоносците има едно име ,което е свързано с Източните Родопи-замъка Родостица.Той е бил стожер на границата между Българското царство със престолнина Търново и Латинската империя със столица Цариград. Непосредствено след величавата победа при Одрин през 1205 г.,когато Калоян пленява император Балдуин следват поредица от походи в Тракия. Срещу българският владетел се изправя братът на латинския император Анри. Той търси реванш за катастрофалното поражение. Ето какво пише за една от маневрите на Калоян през 1206 г. латинският хронист Жофроа дьо Вилардуен:”И тогава пристигна в лагера на франките новината ,че Йоанис се е установил в един замък, който се нарича Родестюик. И на сутринта войската на франките потегли и язди към тази посока,за да търси битка. А Йоанис се махна и язди назад към своята страна”. Предали сме имената на българският владетел и на крепостта със старофренската им изговор, както са в оригиналния текст. На български името на замъка е Родостица. Намира се над река Арда на границата между България и Гърция в землището на ивайловградското село Хухла. Благодарение на факта, че близо век е бил във строго охранявана гранична зона ,се е запазил почти изцяло. Опит да локализира замъка прави преди 40 години археологът проф. Стамен Михайлов. Пръв свързва пограничната крепост със споменатата от Жофроа дьо Вилардуен Родостица проф. Божидар Димитров. По негова инициатива през 2004 г. тук започват редовни археологически разкопки. Те се ръководят от археолога Ивайло Кънев. Културният пласт е запазен на дълбочина от 2,20 м и обхваща периода ІV-ХІІІ век. В най-високата част е открита голяма обществена сграда с мощни зидове и фрагменти от мраморни колони. Според находките тя е построена през ІV век,а през първата половина на VІ век е станала жертва на опустошителните славянски и аварски нашествия. Поради ключовото си място Родостица е пограничен форт между Първото българско царство и Византийската империя. Тя е пазела входа на Родопите. По поречието на Арда е минавал древния път за вътрешността на планината. Доказателства за ранно българско присъствие са откритите старобългарски апликации и коланни накрайници. Животът на крепостта продължава и по време на византийското владичество. Откри се некропол от ХІ век с богати погребения. Замъкът е изоставен през първата половина на ХІІІ век. Не е изключено това да е станало в следствие на продължителните войни между българи и кръстоносци. Проучването на Националния исторически музей има важно място в цялостните изследвания на миналото на Източните Родопи. Те показват, че замъкът е контактна зона между България и Византия, а в определен период от време и със създадената от кръстоносците Латинска империя. Според Ивайло Кънев перспективата за продължаване на разкопките е благоприятна. Родостица може да стане част от туристически маршрут, включващ античната вила “Армира” и средновековния град Лютица. За тазгодишния археологически сезон се предвижда в разкопките да участва международна бригада от страни членки на Европейския съюз. Това ще бъде стъпка в популяризиране на историческото наследство в Източните Родопи.
Призоваваме родолюбивите граждани,които желаят проучванията да продължат да дарят средства.Те могат да ги привеждат на следната банкова сметка: BG 34 UNCR 76303100113032.
При внасянето на парите да се пише Национален исторически музей-София,за археологическите разкопки-Ивайловград.
Фрагмент от плоча с късноантичен гръцки представителен надпис от 4-6 век и български коланен накрайник, две апликации и звънче зарадваха археолозите в началото на разкопките на крепостта „Родостица” в местността Балък дере. Тя се намира под село Хухла, Ивайловградско, на границата с Гърция. Проучванията започнаха в началото на юли със спомоществователството на верига хотели „Чепишев” и хотел „Хилтън” в София. Средствата ще са достатъчни археолозите да работят до края на месеца, но се надяват да намерят начин да продължат и през август.
И тази година ръководител на екипа от около 20 души е археологът от Националния исторически музей Ивайло Кънев. Негови помощници са студенти в последен курс по история от Софийския университет и от магистърска степен от Шуменския университет. Участват като доброволци 12 студенти от САЩ, Китай, Полша, Словения, Чехия и Турция. Те не са историци, от най-различни специалности са, но интересът към археологията ги е събрал в това най-южно ъгълче на България.
Фрагментът от плочата с надпис е бил преизползван за изграждане на гроб от 11 век. Запазени са по три букви от три реда в долния й ляв ъгъл. Очевидно е била много голяма и представителна. По края е с рамка от висок релеф със сложен профил. Буквите са високи 5 см, добре изчертани с вдлъбнат в камъка триъгълен профил. Тепърва специалистите епиграфи ще я проучват и ще се произнесат за времето, когато е изсечена и евентуално за възможното съдържание на надписа.
Според Ивайло Кънев, тази находка потвърждава хипотезата, че през 4-6 век крепостта „Родостица” е била изградена не просто като една от многото стражеви, а като административен център. Това се потвърждава от намерените през първата година от разкопките фрагменти от мраморни колони.
Прави впечатление и голямото количество фрагменти от стъкло – плоско, и от съдове, което по онова време е било показател за лукс на живота. А също и колективните находки от монети. На такава попаднаха и през миналата година.
Според Ивайло Кънев, тази находка потвърждава хипотезата, че през 4-6 век крепостта „Родостица” е била изградена не просто като една от многото стражеви, а като административен център. Това се потвърждава от намерените през първата година от разкопките фрагменти от мраморни колони. Прави впечатление и голямото количество фрагменти от стъкло – плоско, и от съдове, което по онова време е било показател за лукс на живота. А също и колективните находки от монети. На такава попаднаха и през миналата година.
Върху развалините на сградата през 11-12 век се е развил некропол, който също поднася интересни изненади. Тази година археолозите вече попаднаха на погребение на младо момиче – на 14-15 години, с богати бижута. Била е с по две обеци на всяко ухо – по-малка и по-голяма. Според Кънев, това е много рядка практика в онова време. Случва се като дар в гроба да са поставени допълнителен чифт обеци или само една, но и двата чифта да са окачени, на него лично не му се е случвало да намери. Още по-интересна находка са четирите масивни бронзови гривни на китките на момичето. И не толкова заради самите гривни, а защото върху вътрешната им страна се е запазил част от плата на дрехата. Тепърва реставраторите ще проучват от какъв материал, цвят и сплитка е бил този плат. Което пък е интересно като факт за начина на живот на местните жители през 11 век.
В изкопите на некропола са намерени свидетелствата за българско присъствие през 9-10 век - коланните накрайник и апликации и добре запазено шаманско звънче. В предишни години вече бяха открити две такива, апликация и един накрайник, които имат паралели с подобни от Плиска и Преслав от 9-10 век. Въпреки че много историци и археолози посрещат все още с недоверие хипотезата за българско присъствие толкова на юг по това време, фактите са категорични, коментира Кънев. Според него, най-вероятно това се е случило по време на войните с Византия на Крум или Симеон.
Голям интерес предизвиква още една находка – нож с костена дръжка, украсена с прости геометрични фигури. Но да се надяваме, че големите изненади предстоят. Крепостта десетилетия е била в строго охраняваната гранична зона и е непокътнато от иманярски набези.
Антична скална гробница Тарзия кая, с.Рогозово?
N41 30 00.0 E26 04 00.0
Средновековна крепост Лютица
N41 30 08.0 E26 03 46
Лютица е една от най-големите крепости в Източни Родопи. Има форма на неправилна елипса с изпъкнала северна страна. Крепостта има единствен вход от изток. Куртината е съхранена до височина 6-7 м. Крепостта е съоръжена с 7 правоъгълни кули, 1 кръгла и 1 осмоъгълна. Портата е фланкирана с 2 привратни правоъгълни кули. В близост до портата има малка потерна. Във вътрешността са запазени две едноапсидни еднокорабни църкви, строени една върху друга през различно време. Около църквите е проучен средновековен цистов некропол и няколко сгради – вероятно част от манастирски комплекс. Разкрити са също така и две щерни.
Обектът е проучван от експедиция с ръководител Б. Петрунова.
Кръстева чешма по пътя за Лютица
Кралимаркова стъпкаJ
Скоро се стига разклон с табела, указваща, че наляво се отива към Атеренския мост, а надясно - към крепостта. Наляво скоро се излиза на река Армира, където има хубав извор и масички за пикник. Пътят дотук отнема около два часа. Много скоро се стига до красивия Атеренски мост:
Река Армира от Атеренския мост
Оттам се поема по черния път към върха на хълма - има и преки пътеки, но може би са доста обрасли. Подминава се изоставеното село Рогозово. За час и половина се стига до централния вход на крепостта Лютица.
Фургонът на археолозите
Щерна за вода
Стените са високи десетина метра, дърветата ги скриват.
Ивайловградски/Лъджански манастир "Свети Константин и Елена"
N41 30 46 E26 05 37
Лъджанският манастир „Св. св. Константин и Елена“ или (Ивайловградският манастир) е български манастир в Ивайловградска духовна околия на Пловдивска епархия на Българската православна църква.
Намира се на около 2 километра в посока юг-югозапад от ивайловградския квартал Лъджа.
Манастирът е основан през 13 век, впоследствие е разрушен и възобновен в 1846 г. През втората половина на 19 век се оформя като ансамбъл от два двора-монашеско-поклонически и стопански. В първия от тях имало корпус с монашески килии, хранителен блок с магерница, фурна и трапезария и голяма двуетажна гостоприемница. Във втория двор са били изградени обори и сеновали. Около средата на 20 век всички постройки с изключение на храма рухват. Понастоящем манастира след някои строителни дейности осъществени впоследствие представлява комплекс от трикорабна черква, съвременна жилищна сграда, както и старинна чешма от 1846 година. Обграден е през 1970-те години с голяма каменна стена и архитектурата му днес коренно се отличава от тази на другите родопски манастири. Манастирът е обявен за паметник на културата. Близо до Лъджанския манастир се намира Атеренският мост. Той е строен през Средновековието, но точната дата не е установена. Мостът се е ползвал от жителите на махала Рогозово, намираща се точно под Лютица. Сега тя е обезлюдена и почти всички къщи са рухнали.
Чешмата и брястът пред манастира
АТЕРЕНСКИ МОСТ
N41 30 38 E26 04 50
Обявен за археологически паметник на културата с местно значение. В сегашния си вид съоръжението датира от XVI в., но съществуват предположения, че оттук е минавал древен римски път за Беломорието, а по-късно мостът е имал връзка и с укрепения град - крепост “Лютица”.
Атеренският мост е късносредновековен каменен мост над река Армира (наричана още Атеренска) в Източните Родопи, на около 7 km източно от град Ивайловград. Той е обявен за археологически паметник на културата с местно значение. Мостът е едносводест, с две рамена. Изграден е от плочести камъни с хоросанова спойка. Арката е направена от обработени камъни. До скоро южното рамо е било разрушено от реката, но в момента е възстановено и мостът може да бъде преминат пеш. Сегашният мост е построен през XVI век на римски път, водещ до Беломорието, а по-късно свързващ укрепеният град Лютица с областта. Най-вероятно датировката му е синхронизирана с късния османски период на крепостта.
РОГОЗОВО
Рогозово е историческо село в Югоизточна България, намирало се в Община Ивайловград, Област Хасково. Първоначално се нарича Асърлъка. При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Асърлъка е доброволец в Македоно-одринското опълчение През 1934 година е преименувано на Рогозово. През 1965 година е закрито.
Смокиня в един от изоставените дворове на Рогозово.
Приложение
ПТИЦИТЕ НА МАДЖАРОВО
Египетският лешояд (Neophron percnopterus) е дневна граблива птица срещаща се и в България.
Дължината на тялото - 60-70 (до 85) см.
Размаха на крилете - 150-170 см.
Тегло - 1,6-2,5 кг.
Полов диморфизъм - не е изразен.
Оперение - в светли кремави тонове, краищата на крилете и всички махови пера са тъмни. Главата с оголени участъци около човката в жълт цвят. Младите птици до навършване на 5 годишна възраст са тъмно оцветени.
Полет – предимно планиращ.
В Европа (включително България), Африка и Азия. Обитава степи, полупустини, пустини, скалисти райони (подходящи за гнездата му) и всякакъв тип равнини. Понякога в близост до сметища. Храни се предимно с мърша, но понякога улавя дребни животни, като жаби, охлюви и всякакъв вид яйца. Яде също костенурки и яйца от едри птици, като щрауса. По земята ходи много уверено, подобно на кокошоподобните. Моногамни птици.
Настъпване на полова зрялост - 5 годишна възраст.
Гнездо – по непристъпни скали, в пещера или поне под навес или корниз. Строят го и двете птици, в него се намират кости от дребни животни, черупки на костенурки и др. Пренасят строителните материали за гнездото с човка, за разлика от другите грабливи птици, които носят с крака.
Яйца – 2 броя, напръскани с тъмнокафяви петна. Тегло 94 гр, размери – 65х55 мм. Снася двете яйца с интервал от няколко дни, обикновено от края на март до началото на май. Мътене – и двамата родители на смени, трае 40-42 дни. Малките напускат гнездото на около 70-96 дневна възраст.
Отглежда едно люпило годишно.
Египетския лешояд е едно от няколкото животни, използващи инструменти, което е признак за високата му интелигентност. Когато открие яйце от щраус, той хваща с човката си камък и го засилва рязко пускайки го върху черупката на яйцето. Това е възможно физически, защото за разлика от повечето видове лешояди има къс и здрав врат.
Белоглавият лешояд (Gyps fulvus) е едра дневна граблива птица срещаща се по нашите земи.
Дължина на тялото - 110 см. Размах на крилете - до 260 см. Тегло - около 7 кг.
Главата на Белоглавия лешояд е бяла, крилете са много широки, а опашката е къса. Има бяла гуша и черна човка. По-голямата част от популациите са непрелетни. Храни се основно с мърша. Деня прекарва в търсене на храна, планирайки на голяма височина, практически невидим за човешко око. Щом забележи труп на умряло животно се спуска рязко с полуприбрани криле. Щом един от лешоядите забележи храна и се спусне към нея, останалите го последват веднага и за много кратко време се събират всички представители на вида намиращи се в близост. Обичайни са битките около трупа на умрялото животно.
Гнездо - по високи скали, понякога оформя малки колонии. Всяка година се връща в същото гнездо.
Яйца - 1 брой/на година
Мътене - трае 48-53 дни. Мътят и двамата родители. Малкото напуска гнездото на около 3 месеца (юли-август).
Отглежда едно люпило годишно.
Моногамни птици.
В България е строго защитен вид (Закон за биологичното разнообразие- Приложение 3). Среща в Източни Родопи, където гнездят около 30 двойки. Видът е бил смятан за изчезнал от страната през 70-те години на ХХ век. През 1978 година е открита малка колония до язовир Студен кладенец с една размножаваща се двойка. След сериозни целенасочени природозащитни действия от страна на МОСВ, БДЗП и други НПО (обявяване на защитени територии, изкуствено подхранване и мониторинг) популацията нараства и днес вече може да се каже, че е стабилизирана. В рамките на Балканския план за опазване на лешоядите се предвижда изкуственото връщане на вида в Стара планина (Врачански Балкан, Централен Балкан, Сините камъни и Котленска планина).
Черният лешояд (картал) (Aegypius monachus), наричан още и Картал е едър представител на семейство Ястребови (Accipitridae). Дължината на тялото му е 110-120 см, размах на крилете 265-300 см и тежи 6,3-12,5 кг. Няма изразен полов диморфизъм. Среща се в южните части на Европа (включително България, в природния парк "Рилски манастир"), Азия и Африка. Обитава планински и полупустинни местности. Основно мършоядна птица, храни се предимно с мускулната маса на умрелите животни, но понякога улавя дребна плячка, като зайцевидни, катерици, костенурки и гущери. Когато забележи труп на умряло животно се спуска пикирайки със сгънати криле, като издава характерен звук от който идва и народното му название. Гнезди по дърветата. Гнездото се ремонтира и подновява всяка година и достига 2 м в диаметър и 1 м височина. Снася 1 яйце. Мътят 55 дни и двамата родители. Когато мъти много трудно е да бъде изгонен от гнездото, възможно е дори да бъде хванат с ръце, без да се опита да избяга. Гнезди средно веднъж на две години. На територията на България е много рядък и защитен вид.
Черната каня (Milvus migrans) е дневна граблива птица, срещаща се и в България.
Черната каня е малко контрастна, почти еднакво оцветена в тъмнокафяво. Средно голяма граблива птица.
Дължината на тялото - 55-59 см.
Размаха на крилете - 135-155 см.
Тегло - 900 гр, като женските са по-едри.
Излюпване - не става едновременно, а през 3-4 дни, дори и до 8 дни.
Опашката ѝ е врязана по средата, но по-слабо, отколкото на червената каня (Milvus milvus).
Черната каня е голяма мишеловна граблива птица от семейството на ястребите. За разлика от близкият ѝ роднина – Червена каня, мястото ѝ се ограничава основно в Европа. В Европа (включително България), Африка, Азия и Австралия, се срещат следните подвидове:
- Milvus migrans migrans - Европа и част от Азия
- Milvus migrans lineatus - Далечен изток
- Milvus migrans govinda - Африка, южна Азия, Австралия
- Milvus migrans parasiticus - средна Африка
- Milvus migrans affinis - Австралия
- Milvus migrans aegyptius - северна Африка
На юг често може да се срещне в близост до човешки поселения. Животът ѝ е по принцип свързан с водата и тя рядко се отдалечава много от водните басейни. В някои градове в Африка и близкия Изток е обичайна част от градския пейзаж, ровейки кофите с боклук и крадейки месо редом с враните и други подобни птици.
Храни се с убити по пътищата дребни животни, улавя умрели риби по повърхността на водата, често се храни с изхвърлен от хората боклук. Понякога улавя млади птици, жаби или други по-слаби животни.
Повечето от подвидовете, особено по-северните, са прелетни. Европейските популации най-често зимуват в Африка, където се срещат с местните раси и подвидове. Най-популярният африкански подвид е Паразитната черна каня (Milvus migrans parasiticus), която е извоювала името си, крадейки месо и друга подходяща храна от африканските жени, връщащи се натоварени от пазар, както и от по-разсеяни търговци на храна.
Гнездо – в короната на някое подходящо яко дърво, на средата на височината му, в близост до вода. Изплетено от сравнително големи клонки. Често окупира гнезда на чапли и се включва в колонии на други видове.
Яйца – 2-3 (рядко 4) броя.
Мътене – трае 30 дни и двамата родители. Малките напускат гнездото на около 45 дневна възраст.
Отглежда едно люпило годишно.
Моногамни птици.
На територията на България е рядък и защитен от закона вид.
Белоопашатият мишелов (Buteo rufinus) е средно голяма дневна граблива птица от семейство Ястребови (Accipitridae). Има известна прилика по външен вид с обикновения мишелов.
Дължината на тялото му е 60 см, размаха на крилете 135-145 см и тежи 1,5 кг.
Среща се в Европа (включително България), Азия и Африка. Обитава тундра и степи. Прелетни птици, в България гнезди. Храни се предимно с дребни бозайници (много от Белоопашатите мишелови специализират в лова на мишки) и друга подобна по размери плячка, което се дължи на сравнително късите му и слаби пръсти на краката. Ловува изчаквайки скрит на някое по-високо място (жиците на далекопроводите са предпочитано място) или оглеждайки от голяма височина с планиращ полет.
Моногамни птици.
Гнездото си строи на земята, скали и на дърветата. Използва гнездата на вранови птици, но може да построи и собствено. Снася 2-5 (обикновено 3) бели изпъстрени със светло кафяви петънца яйца, с размери 60х47 мм, които мътят и двамата родители в продължение на около 28 дни. По-късно и двамата родители започват да оставят храната просто на ръба на гнездото. Малките напускат гнездото на 42 дневна възраст и родителите ги хранят още известно време.
На територията на България е защитен от закона вид.
Осоядът (ж.р. - осоядка) (Pernis apivorus) е птица от семейство Ястребови (Accipitridae).
Размери - 50-58 см.
Дължина - 130-150 см.
Тегло - 600-1000 г.
Опашката му е по-дълга, отколкото на Мишелова. Има сива глава при мъжкия и черни ивици по опашката. Има полов диморфизъм, като женската е с по-светла окраска.
През лятото се среща в почти цяла Европа, с изключение на най-южните и най-северните части. Предпочита планински и високи области.
Много ярко изявена прелетна птица, зимата прекарва в дъждовните екваториални гори на Африка или в областите с повече дървета в саваната.
Осоядът е високо специализирана насекомоядна птица. Лятото се храни предимно с ларвите на оси. Наблюдава скрит къде е входа към гнездото на осите, което често е под земята и ги изравя, като понякога целия се скрива под земята. Ноктите на краката му не са толкова извити, колкото на другите грабливи птици и поради това са по-подходящи за копане. Осите не могат да се противопоставят на осояда, защото той е добре защитен от жилата им. Лицевите му части са покрити от специални твърди перца. Включително се приближава и до големи гнезда на стършели, където обикновено изяжда само ларвите, но понякога и възрастните насекоми с жилото включително. Връща се по няколко пъти в едно и също гнездо, ако е достатъчно голямо, докато не го унищожи напълно. В гората наличието на изпразнени гнезда на оси не означава непременно, че в близост има осояд, причината може да е и друго животно, като язовеца например, което също обича да яде ларви на оси. Освен с осите, осоядът се храни и с други насекоми, като скакалци и гъсеници, които улавя с човка. Често търси храна по земята. В години на недостиг на оси се храни също и с жаби, змии, млади птици и мишки.
Често използва стари гнезда на сходни по размери птици, които надстроява. Ако започне сам строежа гнездото се намира в разклонението на някой страничен клон. Обикновено гнездото е на голяма височина. Едно гнездо се използва последователно няколко години, като ежегодно се надгражда и покрива допълнително със свежи зелени клонки. Отдава предпочитание на иглолистните гори.
Снасят обикновено 2, рядко 3 яйца, които започват да мътят края на май, началото на юни. Мътенето трае 30-33 дни. Малките се излюпват в началото на юли и са покрити с гъст бял с лек жълтеникав оттенък пух. Хранят се с ларви на оси, които родителите им донасят в гнездото заедно с цялата пита. С течение на времето гнездото се пълни с празни, разчопкани и изсъхнали пити. Също така малките изхвърлят екскрементите си на ръба на гнездото, а не извън него, както правят това малките на повечето грабливи птици и поради тази причина родителите родителите периодично (дори няколко пъти на ден) покриват бордовете на гнездото със свежи зелени клонки. Малките излитат от гнездото на около 40-45 дневна възраст, но биват хранени от родителите си още няколко седмици, като родителите носят пити с ларви на оси в гнездото и семейството се събира отново там. В дъждовни лета с малко оси, малките трудно се изхранват и могат включително и да не оцелеят.
На територията на България осоядът е защитен от закона вид.
Ястребовият орел (Hieraaetus fasciatus) е едра дневна граблива птица, срещаща се и в България.
Дължината на тялото – 100 см.
Размаха на крилете – 180 см.
Тегло – 3-6 кг.
Гнезди в Южна Европа, Африка без Сахара и Южна Азия до Индонезия. Непрелетна птица. Среща се и в България.
Обитава гористи и често хълмисти местности, по-рядко открити райони. Африканските популации предпочитат савани, окрайнини, обработваеми земи и гъсталаци, стига да има големи дървета. Ястребовият орел има умерен хабитат — не живее нито в гъсти гори, нито в оголени участъци.
Ловува основно птици, но също така и бозайници (с размери до див заек), гущери и др.
Гнездо — двойката винаги има няколко гнезда на територията си, като всяка година ремонтира и използва някое от тях. Намира се на скален корниз или в короната на някое подходящо дърво.
Яйца – 1-3 броя, бели на цвят, с дължина 75 мм.
Мътене – трае 37-40 дни. Малките напускат гнездото на около 60-65-дневна възраст.
Отглежда едно люпило годишно.
Моногамни птици, особено в гнездовата си територия.
На територията на България е изключително рядък и защитен от закона вид.
Скалният орел (Aquila chrysaetos) е една от най-едрите дневни грабливи птици, срещащи се по нашите земи. Дължината на тялото му е 80-95 cm, размахът на крилете – 195–220 cm, а теглото – 2,8 - 6,5 kg.
Среща се в Европа (включително България), Азия, Африка и Северна Америка. Обитава гористи и планински местности.
Скалният орел води усамотен начин на живот. Той е хищна птица, ловува, преследвайки с летене плячката си, ако не успее да я залови до няколкостотин метра я изоставя. Предпочита средни и сравнително едри по размер бозайници, като сърни, диви кози, и др.
Най-възрастният известен индивид е живял 32 години в диво състояние, а в плен друг индивид е достигнал 46-годишна възраст. От древни времена орелът е символ на сила.Той олицетворява могъщия бог Зевс.
Женската се задържа стабилна в своята територия, която често има огромни размери. Строи няколко гнезда, едно от които (най-старото) посещава често, за да почива. Гнездото най-често се намира на скални зъбери, пукнатини и по-рядко по дървета. Характерно е, че за гнездене избират по-ниските участъци на територията си. Гнездото му е огромно до 3 метра в диаметър и до 2 метра височина. Женската може да снесе само по 3 яйца на година.
Започва да мъти през март или април. Мътенето продължава около 43 дни. Мъти само женската, която остава в гнездото още около 5 седмици след като се е излюпило малкото (обикновено едно). След този момент то получава храна веднъж дневно най-често на ръба на гнездото. На осмата седмица малкото вече е напълно оперено и на 80 дневна възраст започва да лети, но остава заедно с родителите си до края на есента. Полова зрялост настъпва на 5-6 годишна възраст.
На територията на България е рядък и защитен от закона вид. От най-дълбока древност скалният орел е използван като ловна птица, наред със соколите и ястребите. Все пак, близо 150-те двойки, които населяват територията на нашата страна му дават относителна сигурност като стабилен вид. Това позволява по-добро наблюдение и оценка на антропогенните фактори, влияещи върху средата.
Ловът със скален орел е традиционно занимание в Казахстан и Киргизия. Ловците, т.нар. беркутчии, обучават скалните орли за лов на зайци, лисици и дори вълци. В последния случай биват хващани предимно млади, ненапълно пораснали вълци.
5-годишен скален орел
Оперението на главата и тила е по-светло от това на тялото
Царският орел (Aquila heliaca), наричан още и кръстат орел, каргуй е един от най-едрите орли в България, с малко по-малки размери от Скалния орел.
Размерите на тялото варират от 72 до 84 cm, а размаха на крилата е между 180 и 215 cm.
Възрастните птици са тъмно кафяви, почти черни, с много характерен златист цвят на задната част на главата и шията. Обикновено има две бели петна на раменете с варираща големина, които могат да отсъстват напълно при някои индивиди. Основният цвят на опашните пера е жълтеникаво сивкав с тъмни тънки напречни ивици на върха, завършващи с тъмна ивица. Младите птици са с кафяви пера с охрист цвят в центъра, което им придава специфичния за тях светло кафяв външен вид. Маховите пера при младите птици са равномерно тъмни завършващи със светъл заден ръб. Възрастно оперение се достига между 4-тата и 6-тата година.
Царският орел е разпространен от Централна и Югоизточна Европа до Централна Азия. През зимата мигрира в Близкия Изток и Източна Африка, Арабския полуостров, Индийския субконтинент, както и Южна и Източна Азия.
Царският орел предпочита хълмисти райони, където има гористи места или такива с ивици или групи дървета се редуват с открити пространства — пасища, селскостопански площи, пустеещи земи. За гнездене царският орел предпочита единични високи дървета, растящи отделно или сред ивици растителност покрай реки, в плитки долове, както и групи от дървета в края на гората или близо до поляни, често в непосредствена близост до селища, пътища и обработваеми площи. В миналото видът е гнездил и в овощни градини. Всички известни сигурни гнездови находища са разположени между 25 и 1 230 м н.в. Царският орел е моногамен вид. Двойката е силно привързана към гнездовата територия, като някои от гнездовите находища са заемани от царския орел в продължение на много години. Брачните игри започват през февруари и са най-интензивни през март. Състоят се в издигане на птиците във въздуха и рязко пикиране със свити крила до определена точка и бързо издигане по инерция.
Гнездото се строи от двете птици и е разположено на дървета на височина най-често от 7 до 26 m от земята. Гнездото е изградено от сухи клони и е с размери от 120 до 220 cm. Дебелината му е от 30 до 90 cm. Двойките често имат повече от едно гнездо, но обикновено използват едно и също в продължение на няколко години. Гнездата на една двойка са отдалечени едно от друго на не повече от 5 km. След втората половина на март и началото на април женската снася обикновено 2, а по-рядко 1 или 3 яйца. Те са овални, бели, изпъстрени с редки жълто-кафяви петна. Мътят и двете птици.
Инкубационният период продължава 43 дни. Малките напускат гнездото след втората половина на юли и началото на август. Известно време те се връщат за нощуване в него или остават наоколо, като родителите продължават да ги хранят. Птиците остават в гнездовия си район до втората половина на септември — края на октомври. Възрастните птици са постоянни. Младите птици извършват скитания, които не са добре проучени. В България зимуват половонезрели птици от Централна Европа.
Царският орел ловува по открити терени — пасища, ниви, голи хълмове. Най-често птицата оглежда, понякога в продължение на часове, ловната територия от предпочитана наблюдателна точка, при забелязване на жертва я атакува със стремителен нисък полет. В места с изобилие на лалугери орлите периодично се спускат с бръснещ полет на сантиметри над участъците с най-голяма гъстота на гризачите. В някои случаи царски орли могат да бъдат наблюдавани да изчакват жертвите си кацнали непосредствено до входовете на укритията им.
Основната храна на царския орел в България е таралежа (Erinaceus romanicus). Следва лалугерът (Spermophilus citellus), заекът, полевките, белият щъркел и др. Като неспециализиран хищник той има разнообразно меню, включващо над 100 различни вида животни. През зимата се засилва делът на врановите птици и мършата. Понякога царският орел отнема плячката, добита от други грабливи птици. Това поведение е особено характерно за младите царски орли, нямащи достатъчно опит в ловуването. В различните краища на страната царският орел е наричан по различен начин: кръстат орел, кръстач, кръсташ, каргуй, карагуй, каракуш, кръстител, каргой, белоглав орел, черен орел и зайчар.
Безпокойството от страна на човека е основна причина за гнездови неуспех В България много от дърветата с гнезда са разположени в открити пространства и близо до обработваеми площи. Орлите са свикнали с традиционните селскостопански дейности, като пашата, оранта или движение на каруци и автомобили по черните пътища. В Сакар можем да видим как овчар със стадото си преминава под гнездото, без мътещият орел да реагира. Появата обаче на непознати за тях машини или хора с различно поведение, причинява напускане на гнездото Примери за това са появяването на камион с работници, туристи, провеждането на сечи в близост до гнездото или овчари, викащи силно. Напускането на гнездото води до загиване на люпилото поради изстиване или прегряване.
Лалугерът е важна част от хранителния спектър на царския орел в Централна и Югоизточна Европа. Макар че орлите могат да превключват и на други жертви, липсата на плячка с висока плътност може да е причина за нисък гнездови успех.
Обезлюдяването на селата и намаляването на броя на овцете другите домашни животни води до обрастване на пасищата. Определени видове треви и храсти се развиват бурно, израстват високо и потискат растежа на останалите растения. Условията за живот стават неблагоприятни за лалугерите. Те се нуждаят от разнообразни видове растения за храна и ниска трева, които да не им пречи да тичат и виждат враговете си. В обрасналите пасища лалугерите изчезват. А те са основната храна на царските орли. Когато има достатъчно овце, те опасват равномерно тревите и не позволяват прекомерното обрастване на пасищата.
Интензивното земеделие, свързано с използването на много пестициди и въвеждането на монокултурите променя ловните местообитания и води до намаляване на ключовите видове жертви. По време на окрупняването на земята са изсечени и много от старите дървета между нивите където орлите гнездят.
Изсичането на старите гори, селективно изсичане на зрелите дървета и залесяване на пасища води до разрушаването и на размножителните и хранителните местообитания. В последните десетина години сериозна заплаха е масовото изсичане на тополите. В България гнездата на царските орли са основно на тополи, тъй като те обикновено са единствените високи дървета, оцелели в ниските части на страната. От 16 известни гнезда 13 са на тополи. Засиленото търсене на тополова дървесина за износ предизвика широкомащабна както законна, така и незаконна сеч. Землищата на цели села останаха без нито една топола. Дори две дървета с гнезда на царски орли бяха отсечени, а в трети случай охраната спаси дървото в последния момент. Липсата на достатъчно подходящи за гнездене дървета принуждава орлите да гнездят в места, където са често безпокоени, което води до загиване на люпилата.
Електропреносната мрежа представлява опасност за много видове птици. Те загиват най-често от токов удар, когато докоснат два проводника или проводник и заземена част от съоръжението. При намалена видимост птици загиват и в резултат на сблъскване с проводниците. Степента на риск зависи от дизайна на стълбовете и разположението на проводниците. В България голям процент от електропроводите са опасни. Някои от тях представляват истински смъртоносни капани, убиващи десетки птици всяка година. Царските орли обичат да кацат на стълбовете. Дори в някои страни те строят гнездата си по далекопроводите. За съжаление, те не могат да различават опасните от безопасните. Колко от тях загиват от електрическия ток е все още неизвестно.
Пожарите могат пряко да разрушат обитаемите гнезда. В България броят и размерите на пожарите се увеличи драстично през последните пет години. Някои от най-опустошителните от тях бяха в районите важни за царския орел. През 2000 година пожар в Средна Гора беше спрян само на няколко метра от гнездото на царския орел.
През четиридесетте години на 20 век започва масова кампания срещу грабливите птици. Обявили са ги за "вредни" и масово са ги избивали. Разсъждавали са по следния елементарен начин: "грабливите птици ядат зайци и яребици, ако ги унищожим, ще има повече за нас". Ловците дори са били длъжни да представят всяка година крака на убити грабливи птици за заверка на ловните билети. Разбира се, след време науката екология разкрила, че повечето от грабливите птици се хранят с гризачи и дори са "полезни" за нас, хората. А малкото, които се хранят с дивеч, също имат изключително важно място в природата. Това изпитали на гърба си ловците в Норвегия, които успели да унищожат почти напълно грабливите птици, мислейки, че така ще се увеличи броят на белите яребици. Станало точно обратното — броя на яребиците спаднал многократно в сравнение с времето преди кампанията срещу грабливите птици. Оказало се, че яребиците страдат от заразна болест, която не успявала да вземе големи размери, понеже болните птици били бързо изяждани от хищниците. След избиването на грабливите птици, болните яребици заразявали много от здравите и заболяването взело катастрофални размери.
Днес всички видове грабливи птици са защитени от закона. За много от видовете обаче е късно. Някои, като брадатия лешояд, вече са изчезнали напълно от природата на България. Други, като царския орел и ловния сокол, са на границата на изчезването... Все още обаче бракониерите вдигат пушки срещу грабливите птици, за да ги превърнат в грозни препарати, или просто за да изпробват точността си. Модата да се излагат препарирани животни в гостни и заведения взема най-много жертви. Наистина е жалко и проява на много лош вкус птиците, символ на величие и почитани от нашите деди, да се превръщат в закачени по стените чучела.
Масовото използване на отровни примамки срещу вълците през петдесетте години на миналия век е друга причина за изчезването на царските орли. Отровата се е поставяла в труп на умряло животно, за да се привлекат вълците да ядат от месото и да се отровят. Орлите също ядат мърша. Те бързо откриват труповете на умрели животни и съответно загиват от отровата. Сега използването на отрова е строго забранено, защото представлява заплаха не само за домашните животни и дивеча, а и за хората. За съжаление поставянето на отровни примамки не е напълно прекратено. Все още има хора, които го правят, макар и заплашени от сурово наказание. През лятото на 2003 г. бяха отровени 3 от последните оцелели белоглави лешояда в Източните Родопи.
Капаните, поставени край труп на умряло животно за лов на вълци представляват заплаха за орлите. Те кацат край трупа и могат да бъдат убити или осакатени от капаните. В България има няколко регистрирани случая на пострадали по този начин скални орли.
Неправилно насочен интерес към природата у някои хора е причина за ограбването на гнездата на грабливи птици, включително и на царски орли. Взетите орлета обикновено умират, тъй като отглеждането им в домашни условия не е лесна задача. Но дори и да оцелеят, те са обречени да прекарат живота си в плен и са завинаги загубени за природата. Ако пък бъдат пуснати на свобода, бързо загиват от глад, поради неумението им да ловуват или биват убити от бракониери, защото са загубили страх от хората.
Безогледното използване на пестициди в селското стопанство е причина за загиването на много птици. По време на неправилно проведена кампания срещу полевките през 1989 г. бяха изтровени хиляди грабливи птици в цялата страна. Тогава загинаха и царски орли.
Силният вятър и бурите могат да бъдат причина за падането на гнездата. Няколко подобни случая бяха регистрирани в България, но за щастие извън размножителния период. В Словакия 12,5% от случаите на гнездови неуспех са резултат от падането на гнездата.
Морският орел (Haliaeetus albicilla) е едра дневна граблива птица срещаща се и в България.
Дължина на тялото - 80-100 см.
Размах на крилете - 210-265 см.
Тегло - 3,6-6,8 кг.
Има възрастов диморфизъм. Възрастните са сиво-кафяви с почти черни крила; главата и шията са белезникави; клюнът е масивен, жълт, на върха силно извит надолу; опашката е къса, заоблена и бяла. Младите птици са по-тъмно оцветени,с тъмни опашки и черен клюн. Задния ръб на крилата е дъговидно извит и назъбен; главата силно източена напред.
Среща се в Европа (включително България) и Азия, от тундрата до пустинните области, на територия с ширина около 3000 км. Има малка популация на югозападното крайбрежие на о. Гренландия.
Обитава райони около реки, езера и морски басейни и океани, богати на храна (риба и водолюбиви птици), с високи дървета. През есенно-зимния период се среща и край изкуствени водоеми – язовири, рибарници и други.
Териториални птици, младите са скитащи, но между петата и десетата година се установяват на определено място. Ловува на сушата и водата може да залови и вдигне във въздуха риба или друга плячка с тегло до 8 кг. Плячка на морския орел стават предимно едри риби, гъски, лебеди, жерави, патици, зайцевидни, малките на тюлените. Понякога отнема плячката на орела рибар и други рибоядни птици. Преследва и гмуркащи се под водата птици.
Гнездо — двойката винаги има няколко на територията си, като всяка година ремонира и използва някое от тях. Едно достатъчно старо гнездо, може да достигне 5 м височина и 2 м диаметър. Намира се в короната на някое подходящо дърво или на скален корниз.
Яйца - 2 (много рядко 3) броя, бели на цвят, с дължина 75 мм.
Мътене – трае 35-42 дни. Женската мъти по-голямата част от времето, но периодично е сменяна от мъжкия. Малкото напуска гнездото на около 70-90 дневна възраст.
Отглежда едно люпило годишно.
Моногамни птици, особено в гнездовата си територия.
Полова зрялост настъпва на петата година и на десетата окончателно добива външния вид и оперение на възрастна птица.
Европейската популация в последните години достига 5000 - 6000 двойки. В западна Европа е практически изчезнал, въпреки непрестанните опити за реаклиматизацията му. Основни заплахи за морския орел са загубата на местообитания, причинена от пресушаването на влажни зони и индустриализация, човешкото безпокойство, използването на отровни примамки и др.
На територията на България изключително рядък и защитен от закона вид.
Млад орел пред първи полет от гнездото
Черният щъркел (Ciconia nigra) е голяма мигрираща блатна птица от семейство Щъркелови.
Дължина на тялото: 95-100 см.
Размах на криле: 185-205 см.
Тегло: около 3 кг.
Възрастните са големи блатни птици с черни горни части (глава, шия, гърди, гръб и криле), по които има златистопурпурни и зеленикави отблясъци. Останалата част от перушината е чисто бяла. Човката и краката са червени. Когато лети, частта под крилете е черна с бял триъгълник в основата на крилото. Шията е изпъната при полет. Малко по-малък е от белия щъркел.
При малките горните части са кафяво-черникави. Човката и краката са отначало жълти (когато са в гнездо), но после стават бежово-розови, когато се научат да летят (след около 3 месеца). Когато е на една година, черният щъркел прилича на възрастна птица, но перушината му е по-безцветна.
Ако един бял щъркел бъде погледнат срещу Слънцето, той може да бъде объркан с черен щъркел. При същите обстоятелства черният щъркел може да бъде приет за жерав, който обаче е по-шумна и общителна птица.
За разлика от белия щъркел, който живее в провинцията и степите, черният щъркел обитава горите. Живеят в тихи вековни гори, като строят гнездото си на някое голямо дърво. Ловните им територии се състоят от потоци, рекички, блата, както и ливади с ниска растителност. Двойките са изолирани една от друга на няколко километра, като най-голямата гъстота е в Източна Европа (8 двойки/100 кв.км.;). У нас черен щъркел може се наблюдава в Никополското плато, в покрайнините на Ловеч, в покрайнините на село Сенник Севлиевско, в покрайнините над гр. Асеновград в с. Табачка (Русенско), както и в с. Бисер (Хасковско), и край с. Г. Белотинци (Монтанско).
Размножават се през пролетта в по-топлите страни в Европа и най-вече в централните и източни европейски райони, както и в Русия и Китай. Отлитат през септември и зимуват в тропическата част на Африка, в Индия и Южен Китай. Връщат се в края на март и началото на април. Иберийската популация обаче е непрелетна.
Европейската популация се състои от 6000 двойки, руската от 1000-10 000, а турската – 500-2000. Според Wetland International, 2002, броят на индивидите в световен мащаб е около 32 000-44 000. Менюто е съставено основно от риби, бозайници, влечуги, мекотели, насекоми и др. Ловуват като нагазват в плитка вода и хващат своята плячка с дългия си клюн. Черните щъркели са моногамни птици, които изглежда остават верни една на друга. Винаги един от родителите стои в гнездото или около него, поне докато малките не станат на 2 седмици. Двойката брани гнездото и територията близо до него. Ловните територии се простират на радиус 5-10 км от гнездото. Размножителният период започва през май.
Гнездото им е голямо, като може да достигне диаметър 1,5 м и ширина 1 м. Възрастните го строят върху голям и здрав клон на голямо дърво (дъб или бук), като гнездото се намира на 12-25 м от земята. Друго възможно разположение на гнездото е някоя скала. Гнездото се строи от двамата родители, като понякога те използват изоставено гнездо на някоя граблива птица. Ако мястото е тихо и спокойно, двойката може да използва едно и също гнездо години наред.
Женската може да снесе от 2 до 6 яйца, но обикновено те са 3-5. Тя ги снася през интервал от 2 дена. Отглежда едно люпило на година. Мътенето продължава 35-38 дни и с него се заемат и двамата родители, като яйцата биват мътени в хронологичен ред на тяхното снасяне.
Малките остават в гнездото 63-71 дни. След този период родителите продължават да се грижат за малките около 1-2 седмици, когато малките са още край гнездото. Те достигат полова зрялост на 3-годишна възраст.
Черният щъркел е вид, за чието опазване би следвало да се проведат следните мерки:
- контрол върху безпокойството, т.е. трябва да се запази спокойствието в района около гнездото (март-юли);
- неизползване на дърветата, на които са построени гнездата, или отлагане на отсичането им;
- привличане на общественото внимание, най-вече на горския и рибния сектор, върху важността и екологичното значение видовете да се завърнат;
- опазване на отделните елементи от естествената среда на вида
Черноглавата овесарка (Emberiza melanocephala) е птица от семейство Чинкови. Среща се и в България. Често червеноглавата овесарка (Emberiza bruniceps) е определяна като подвид на черноглавата овесарка поради сходствата помежду им. Червеноглавата овесарка се среща в Азия, а в пограничните райони на ареалите на двата вида често се получават кръстоски между тях.
По-едра е от тръстиковата овесарка и от домашното врабче. Има дълги опашка и крака. Съществува изразен полов диморфизъм по време на размножителния период. Тогава оперението от долната страна на тялото на мъжкия е ярко жълто, главата е черна (през зимата е кафява), а горната страна и рамената са червеникави. Женската е с по-бледо оперение по долната страна, има сивкава глава и сивокафява горна страна. Младите екземпляри имат подобна окраска. Мъжката и женската черноглава овесарка често се бъркат със съответния пол на червеноглавата овесарка поради сходното им оперение.
Дължина на тялото: 160-180mm
Тегло: 28-33 g
Размах на крилете: 260-300mm
Обитава откритите територии с дървесна и храстова растителност. Среща се и в маслинови горички и овощни градини. Червеноглавата овесарка е прелетна птица, представител на Холарктичната област. Гнезди в Южна Европа (Италия, Гърция, Турция) на запад до Каспийско море и Иран на изток. В Западна Европа се среща рядко. Зимува в Северна Индия, в западните и централните части на Южна Азия и в Североизточна Африка. Отлита за зимовищата си в края на август.
Малките се хранят с насекоми, а по-късно и със семена и друга растителна храна.
Брачните двойки пристигат в гнездовите си територии в края на април до началото на май. Гнездото е разположено малко по-високо от гъсталаците и шубраците. Постлано с трева и косми, то е изградено е от клонки и сламки. Инкубационният период започва в средата на май и продължава до края на юни, като женската отглежда само едно люпило на година, за които се грижи главно тя. Тя снася 4-5 сивкави до кафяви яйца с дължина 24mm.
Двойка (вляво женската, вдясно – мъжката)
Зеленогушата овесарка (Emberiza cirlus) е птица от семейство Чинкови. Среща се и в България.
Зеленогушата овесарка е малко по-голяма от домашното врабче – около 15-16 см. Тя има наситена концентрация на зелен цвят в областта на главата, врата и гърдите. Мъжкият има характерни черно гърло и презочна ивица, която разделя жълтите страни на главата на две части. Коремът е жълт, а гърдите маслиненозелени. Женските могат да се сбъркат с жълтата овесарка, но ивиците по лицето са по-ясно изразени и контрастират със светлото лице. Кръстът е зеленикав, а не ръждив. По крилата се смесват цветове жълто-зелено,но най-вече сивокафяв цвят.
Среща се почти в цяла България. През летния сезон предпочита по високите надморски височини, където и гнезди. През зимата най-често се забелязва по полетата, за да търси храна.
Не случайно семейството са наречени овесарки, почти всички овесарки, както и зеленоглавата, се хранят с овесени и житни семена.
Предпочитаната от тях по-висока надморска височина подсказва, че гнездят там. Гнездата си правят най-често по шипкови храсти или в клоните на дива слива.
Зеленогушата овесарка е застрашен вид. Ловенето и продажбата са забранени в България.
Испанското каменарче (Oenanthe hispanica ) е птица от семейство Мухоловкови. Среща се и в България.
Тази 13,5-15,5 см дълъг насекомояден вид е двуобразен с западните и изотчните раси. При тези видове се срещат птици с или без черна шия.
Среща се в каменисти места.
Храни се с насекоми.
Lanius senator
Дължината на тялото ѝ е около 13 см. Мъжкият е с червена глава, шията и предната част на врата са червени, а останалата горна част от тялото — червена. Женската е по-светла. Отличава се от Белочерата сврачка с по-червената глава и белия кръст.
Обитава сухи места в равнини с повече дървета и храсти.
Червеногърбата сврачка (Lanius collurio) е дребна хищна птица от семейство Сврачкови (Laniidae), разред Врабчоподобни (Passeriformes). Дължината на тялото ѝ е около 17–20 см, размахът на крилете — 30 см и тежи около 30 г. Има добре изразен полов диморфизъм, мъжката е доста ярко оцветена, докато женската е с маскировъчно кафяво, изпъстрено с черни петънца оперение. По външен вид женската е сходна с женската на домашното врабче. Младите птици са оперени подобно на женските. Човката е силна и с леко завита надолу горна половина, притежава характерния за семейството зъбовиден ръб в края ѝ.
Среща се в Европа (включително и България), Азия и Африка. Прелетна птица. Обикновено гнезди в Европа (включително и България) и Азия, а зимува в Африка. Обитава предимно открити, обрасли с храсти местности и покрайнини на гори, до горната граница на гората.
Обикновено можем да я видим кацнала на някоя жица или храст да наблюдава за плячка. Това тя прави стоейки и изчаквайки неподвижно. Когато забележи подходяща жертва, тя се спуска рязко върху нея. Червеногърбата сврачка, подобно на другите сврачки, може да бъде определена по-скоро като хищник, защото се храни често с животни, сходни на нея самата по размер, като дребни птици, дребни видове синигери, млади врабчета, мишки, земеровки, гущери, дребни змии, дребни жаби, тритони, едри насекоми, попови прасета, скакалци и др.
Гнездото си прави в гъсти храсти на неголяма височина. То е чашковидно, добре оплетено от сламки и суха трева. Снася 5–6 яйца, които женската мъти в продължение на 12–15 дни. Малките напускат гнездото след около 2 седмици. Родителите ги хранят предимно с насекоми. Често кукувицата снася яйцата си в гнездата на този вид.
Широко разпространен в България вид.
Европейският козодой (Caprimulgus europaeus), известен още като нощна лястовица или мраченик, е нощна прелетна птица, единствен представител на разред Козодоеподобни в Европа и западната половина на Азия. Среща се и в България.
Козодоят е с големината на кос, дължина на тялото 26 см и размах на крилете 55 см., крилете и опашката са дълги и тесни - приспособени за бърз и маневрен полет. Клюнът е къс и нежен, а устата много широка с осезателни четинки в ъглите. Очите са големи и черни. Окраската е кафеникава с множество тъмни петна, ивици и щрихи, наподобявайки напуканата кора на дърво. Има слабо изразен полов диморфизъм. При мъжките първите три махови пера и крайните две опашни пера са с бели петна по външното ветрило, а при женските и младите птици тези петна са по-тъмни с жълтеникав оттенък.
Козодоят е самотна нощна птица с бърз и безшумен полет, която лови насекоми във въздуха, но понякога се храни и на земята, разнообразявайки диетата си с червеи, охлюви, дребни жабчета и др. След залез издава присъствието си с характерен монотонен механичен звук, наподоняващ монотонно жабешко крякане, заради което в съчетание с външността си е наричан още летяща жаба. Издава и редица други звуци, които през брачния период са съпроводени с маневрен полет и шумно припляскване с криле. През деня лежи неподвижно на земята или кацнал на дебел хоризонтален клон и благодарение на отличния си камуфлаж е почти незабележим. Обитава гори, но се среща и в открити местности с храстова растителност, дори и в полупустинни райони. Почти навсякъде е прелетна птица, като в България долита през април-май от Централна и Южна Африка, където зимува, а отлита на юг през октомври.
При застудяване и липса на храна козодоят може да изпадне в летаргично състояние за няколко дни, като дишането му постепенно се забавя, телесната температура пада и тялото му се вцепенява до затоплянето на времето.
Размножителният период започва през есента с токуване на мъжкия - издава продължителен многотонен звук, който се снишава и прекъсва от няколко провиквания и е съпроводен с маневрен полет и шумно пляскане с криле. Женската не прави гнездо; снася направо на земята или в малка дупка две издължени бели яйца, изпъстрени с кафяви петна, които двойката мъти на смени в продължение на 30 дни. Малките се излюпват през деня. Те растат бързо и ако се наложи напускат гнездото преди да се научат да летят. В лоши години някои двойки отглеждат и второто люпило през септември.
Поради нощната му активност, начинът на живот на козодоя дълго време е бил обвит в тайнственост. В редица европейски страни е разпространено вярването, че нощем тази птица долита при стадата кози, за да дои животните с широката си уста. Оттам идва и научното му наименование - от ла. Caprimulgus: дояч на кози. Всъщност козодоите нападат домашните животни заради изобилието от паразитиращи насекоми и такива, привлечени от животинската тор.
Камуфлажът на козодоя
Белогърбият кълвач (Dendrocopos leucotos (остар. Picoides leucotos)) е птица от семейство Кълвачови. Среща се и в България. Сравнително широко разпространен в Европа и Азия. В някои региони малоброен.
Зеленият кълвач (Picus viridis ) е птица от семейство Кълвачови. Среща се и в България.
Има тънко тяло,покрито със зелени пера. Само главата му има червена ивица,а малките му очи са обградени в черна шарка.Човката му е сивкава ,дълга повече от сантиметър и много изострена.Тъничката му опашка се състои от по-големи, черно-бели(шарени) пера.
Зеленият кълвач предпочита райони, обрасли със стари дървета, където може да издълбае хралупи за гнездене. Любими са му слънчевите поляни с ниска растителност и храсти, където си набавя храната. Тази пищна по своето оперение птица се среща навсякъде, където има широколистни гори.
Продължителност на живота: до 7 години. Менюто на зеления кълвач не е особено разнообразно. С огромен апетит яде мравки,от които би могъл да погълне до 2000 на ден. Ловуващият кълвач се спуска на поляната, подскача по земята и старателно търси мравуняци. Когато намери, разчиства тревата, след това пробива с клюна си около 8-сантиметрова дупка. А когато мравките забликат от мравуняка, той жадно ги поглъща. Когато попадне на голям мравуняк, зеленият кълвач често се задържа край него в продължение на час и повече. Известно време се завръща отново и отново на същото място. Въпреки , че мравките са любимата му храна, той се храни и с други насекоми,плодове и ядки.
През зимата мъжките и женските се хранят поотделно и си почиват,но и двете птици пребивават цяла година на местата за гнездене. През пролетта издават силни крясъци и се търсят. Ако партньорите изпитат доверие един към друг ,те докосват клюновете си ,като се поклащат леко,след което идва ред на самото чифтосване. Понякога за мътене на яйцата избират хралупата на единия от партньорите. В противен случай на двойката са необходими 10-30 дни, за да се издълбае нова хралупа в стъблото на някое дърво. След като мястото на гнездене е готово,женската снася 5-7 малки бели яйца в дъното на голата хралупа. И двамата родители вземат участие в мътенето и храненето на малките. Когато малките вече могат да летят, родителите си ги разпределят: всеки от тях поема грижа за 2-4 малки.
Когато зеленият кълвач попадне на мравуняк, той прониква с дългия си лепкав език в отворите и лови мравки. Женската се разпознава по черните ,,мустачки".
3 вида прилепи:
МИНЕРАЛИ
Интерес за специалистите представляват богатите находища на полускъпоценни камъни – аметист, ахат, топаз, мъхест ахат и много други, които са добра база за развитие на ювелирната и бижутерска индустрия. Тези находища не са добре проучени и се използват ограничено. На територията на общината има една частна фирма – ЕТ “Емералд”, която се е специализирала в обработката и продажбата на полускъпоценни камъни.
***Следва продължение***
Мистичен пътешественик е група във Facebook, създадена от Димитър Тонин и приятели.
Всички Пътешественици по измеренията сте добре дошли в нея!
Архив на нашите пътешествия и проекти:
Светилища, храмове, гробници, крепости в Софийска област
Светилища, гробници, крепости в Трънския край
Крепост-светилище Душинци (Големи връх, Ерулска планина)
Трако-римско скално светилище Гарван камък
Светилище на Асклепий Лименос край Сливница
Тракийски крепости, светилища и вкаменелости из Западния Балкан
Още за нас:
